Сара погледна към дърветата. Следобедът преваляше. Листата шумоляха над тях. Слънцето се процеждаше през клоните и все още беше топло. Камъкът, на който тя се бе облегнала, започна да й убива.
Гидеон си пое въздух дълбоко и вдигна глава, за да я погледне в очите. Там грееше удовлетворение и едно забавно, леко арогантно, едва доловимо самодоволство на лъвица.
— Малко ми приличаш на Мачу Пикчу — каза Сара.
Гидеон се усмихна.
— Ако трябва да бъдем справедливи, ти пък приличаш на Елора — той леко я целуна по устата. — Съжаляваш ли?
— Ни най-малко.
— Добре, че е така, защото не мисля, че бих могъл да се върна назад и отново да участвам в твоята игра на ухажване.
— Това не беше игра. Само исках да ти дам възможност добре да осъзнаеш какво правиш.
Той я целуна по рамото.
— Как бях?
— Звяр! Знаеше какво правиш, и то много добре.
Той пак повдигна главата си. В очите му имаше весели пламъчета.
— Благодаря. Приемам го за комплимент.
— Приликата ти с Мачу Пикчу става все по-голяма с всяка изминала минута.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами, ставаш все по-тежък, първо на първо — тя раздвижи раменете си, за да се намести по-удобно на земята.
— А ти си толкова малка и деликатна. Не бих искал да те смачкам — Гидеон се обърна по гръб и я увлече със себе си, така че тя се оказа върху него. — А сега за съкровището, което сме тръгнали да търсим…
Тя стана сериозна, обхвана с длани лицето му и го погледна в очите.
— Не мисли за търсенето на съкровища. От днешния следобед нататък обиците вече нямат никакво значение. Все още не знам защо търсенето им трябваше да бъде свързано с теб, но сега всичко ми е много по-ясно, отколкото през последните няколко дни.
Той вдигна вежди присмехулно.
— Сексът ли ти изясни нещата?
Тя се усмихна.
— Мисля, че да. Въпросът е там, че ти си моето най-важно откритие, Гидеон. Сега нямам нужда от никакви обици. Те могат да почакат — тя галеше устните му със своите.
Ръцете му я обгърнаха яко, здраво, силно. Сара бе сигурна, че неговата целувка й казваше всичко, което той не можеше да й каже с думи. Той я искаше, нуждаеше се от нея, обичаше я. Това беше достатъчно, повече от достатъчно до този момент.
Когато Гидеон отдели устата си от нейната, тя отново беше останала без дъх. После видя израза в очите му и това я развесели.
— О, не! Втори път на земята — не! Освен ако ти не си отдолу.
— Не е много удобно, а?
— Като заклещена между камък и нещо твърдо.
Той се ухили като самодоволен вълк.
— И така — какъв съм в сравнение с някой от твоите герои?
— По-голям — тя целуна върха на носа му. — И по-силен. — Целуна решителната извивка на брадата му. — И по-мъжествен. — Целуна го в устата. — Много по-мъжествен. С една дума, действителността се оказа по-красива от въображението ми. Но мисля, че когато съм те пресъздавала в книгите си, и то много пъти, съм се подготвяла за истинското преживяване, когато ти влезе в живота ми.
— Ако трябва да бъдем точни, не аз влязох в живота ти. Ти нахлу в моя.
— Това са подробности, само подробности. Резултатът е един и същ — щастлив край.
Хитрото задоволство в очите му звънна и в смеха му.
— Всички писателки на любовни романи ли са специалистки по щастливия край?
— Такъв ни е занаятът. Когато става дума за философия, човек има само два варианта на избор: оптимизъм и песимизъм. Писателите на любовни романи са оптимисти по душа, също както търсачите на съкровища.
Той я погледна малко озадачено.
— Никога не съм се смятал за оптимист. Бог ми е свидетел, че едва ли мога да мина за олицетворение на оптимизма.
— Глупости. На пръв поглед ти може да си суров, мрачен, раздразнителен, но зад всичко това бие сърцето на човек, който тайно вярва в същото, в което и аз. Просто си прекалено мъжествен, за да го признаеш.
— Ти мислиш, че ме познаваш много добре, така ли? Тя му се усмихна ведро.
— Естествено. Изучавам те, откакто съм станала достатъчно зряла, за да си дам сметка по какво главно се различават мъжете от жените. Ето откога всъщност си в мислите ми.
Той докосна ръката й.
— Ти си изучавала мъж, който е плод на твоето въображение, а не реален.
— Зная добре каква е разликата между фантазията и действителността — увери го тя и след това стана и посегна към ризата и джинсите си.
— Убедена ли си, че съм реален?
Тя направи пауза, за да закопчае ризата си. Усещаше лека болка в слабините. Тя го стрелна с престорено измъчена усмивка.
— Ти си твърде реален. Все още го усещам. Погледът му стана сериозен.
— Боли ли те?
— Не, разбира се, че не. Просто се закачах — тя го погали по бузата и започна да се преборва с джинсите си.