Гидеон слезе пак долу, като се питаше защо къщата беше станала пак така дяволски студена.
Котките седяха на най-долното стъпало и го гледаха с техните погледи от друг свят.
— Зная, зная — каза Гидеон. Не трябваше да й позволявам да тръгва сама. В тази мъгла. Твърде е опасно. Ако има разум в главата си, ще спре в някое кафе и ще изпие чаша чай или нещо друго, докато мъглата се вдигне. Обзалагам се, че сега е в някое от кафенетата в града. Но от друга страна, здравият разум не е от нейните силни страни. Може би ще трябва да проверя. Да се убедя, че ще изчака малко, преди да тръгне за Сиатъл. Елора започна да мърка.
Гидеон взе ключовете на колата и тръгна към вратата. Зад него Мачу Пикчу изръмжа тъжно.
— Имате достатъчно храна и вода за няколко дни — каза той на големия котарак. — Не се тревожи. Няма да ме има само един час, а може и по-малко.
Но и следа нямаше от колата на Сара нито край някое от кафенетата, нито на местната бензиностанция. Мъглата вече не беше толкова гъста, както преди. Сара вероятно не беше се срещнала с чак такова затруднение, за да излезе на главната магистрала.
Гидеон спря колата в края на града и си мислеше как ще се върне в голямата, студена, празна къща.
Не можа да понесе тази мисъл. Тръгна напред.
Няколко часа по-късно се озова в Сиатъл.
Не беше трудно да намери блока на Сара в центъра на града. След като си бяха писали четири месеца, отдавна беше запомнил адреса й.
Веселият й топъл, слънчев апартамент не беше така гостоприемен, както би трябвало.
Сара спря пред входната врата с набързо опакованите куфари в ръце. Огледа се неспокойно. Нещо не беше наред. Постоя така известно време и после пусна куфарите.
Неспокойното й чувство се засилваше, докато обикаляше из всекидневната. Всичко изглеждаше да е на мястото си, както беше го оставила.
Само докато отиде до бюрото си. Не й трябваше много време, за да разбере, че има нещо нередно в обичайния весел безпорядък на вещите й. Всичко на бюрото си беше същата каша, разбира се, но някак си имаше нещо различно.
Някой й беше пипал нещата.
Картите. С лошо предчувствие Сара се задъха и отвори чекмеджето на шкафа, където грижливо беше прибрала десет фотокопия на скъпоценната си карта. Нямаше ги. Всичките!
— О, върнала си се, Сара? Добре ли пътува? — Пред отворената врата беше се спряла госпожа Рейнълдс. — Един много симпатичен мъж питаше за теб, след като тръгна. Истински чаровник. Намери ли те?
— Да, госпожо Рейнълдс. Намери ме — Сара бавно затвори вратата на шкафа. Джейк Савидж беше откраднал картите.
— Извинете. Търся апартамента на Сара Флийтуд — чу се дрезгавият глас на Гидеон иззад гърба на госпожа Рейнълдс.
— О, Боже Господи, ето още един. Не идват, а прииждат, а, скъпа Сара? — възрастната жена й намигна заговорнически. — Точно тук, господине. Не съм знаела, че нашата Сара води толкова активен обществен живот. Обади ми се, ако ти потрябва помощ да забавляваш тези интересни млади мъже, Сара, скъпа. — Продължавайки да се киска, госпожа Рейнълдс се скри в своя апартамент и затвори вратата.
Сара с недоумение загледа Гидеон, който стоеше на вратата.
— Какво правиш тук? — прошепна тя.
— Какво, по дяволите, ти се вижда, че правя? Тръгнах след теб. Трябваше да те настигна много преди да навлезеш в Сиатъл. И фактът, че не те застигнах, значи, че си карала дяволски бързо.
Тя не обърна внимание на думите му. Изведнъж се почувства много слаба. За миг забрави откраднатите карти. Забрави също и гнева си, и болката, и разочарованието, които изпитваше, след като се отдалечи от крайбрежието. Всичко, което имаше значение сега, бе, че Гидеон е тук и я гледа със своя познат, обичаен поглед на звяр.
— Ти си тръгнал след мен? И си изминал целия този път? Заради мен?
— Е, не съм изминал толкова километри, за да видя Космическия обелиск.
— Ти си дошъл заради мене — задъха се тя. Зави й се свят от радостното облекчение. — Проследил си ме до края на света, за да ме повлечеш обратно на брега, така ли?
Нещо топло и нежно, примесено с някакво весело пламъче, просветна в очите на Гидеон. Това смекчи строгите му черти.
— Никога не съм си помислял, че Сиатъл е краят на света, но предполагам, че всичко е относително, нали?
— Гидеон! — тя полетя през стаята и се хвърли в прегръдките му. Когато той я притисна в железните си ръце, тя въздъхна дълбоко от облекчение. — Така се страхувах! Мислех си, че в края на краищата изобщо не те интересувам, че не означавам нищо за теб, макар че в началото бях толкова сигурна, че…
— Сара, скъпа, всичко е наред.
Тя се притискаше в него.