Бернд Улбрих
Авария
Експлозията разруши кърмата на транспортьора. Половината броня бе разкъсана. По същото време прекъсна и връзката със Земята. Беше 0 часът и 31 минути бордово време. Намираха се между орбитите на Плутон и Нептун.
Авариралият кораб кръжеше в пространството, въртейки се около собствената си ос. Приличаше на огромен нацепен пън. Той безпомощно наближаваше слънцето, като че тласкан от някакво бавно течение.
Отис лежеше по гръб. Поизправи се на възглавницата и се взря в слънцето, което се показа на екрана. Няколко секунди съзерцава нищожно малкото петно, после, разочарован, затвори отново очи. Там някъде, в бездната, имаше хора. Обзе го отчаяние. Нямаше желание за нищо, искаше му се да се освободи от проклетия инстинкт за живот, мечтаеше за пълно спокойствие и безметежно живуркане.
Краката вече не го боляха. Чувстваше тялото си леко и свободно — ако това беше смъртта, то тя беше приятна.
Засмя се, гласът му прозвуча като немощен фалцет на старец.
— Трябва да си легнеш, гледането уморява.
Отис извърна глава. На леглото му седеше Самуел. Гласът му беше отпаднал и малко нервен. Сигурно току-що се беше събудил, тъй като косата му стърчеше, а той, примигвайки, търсеше очилата си.
Зад стъклата очите му изглеждаха по-големи и потъмни, отколкото бяха всъщност. На Отис му се сториха трескави.
— Как си днес? — попита Самуел.
— Добре.
— Издържа на лъчевия шок.
— Всички издържахме — отвърна Отис.
Самуел кимна, усмихна се едва забележимо.
— Как са краката ти?
— Вече не усещам нищо. Защо, положението лошо ли е?
— Не те ли болят? Това е добър признак — каза Самуел и стана. — Вдругиден отново ще можеш да вървиш. Но дотогава трябва да потърпиш. Лекарствата не вършат чудеса.
Той оправи панталоните си и без да бърза, прекоси помещението. Походката му бе несигурна, сякаш се намираше в полусънно състояние. От време на време провлачваше крака и се чуваше стържещ звук.
Отис го изгуби от погледа си.
— Какво правиш? — попита той неспокойно.
— Проверявам запасите.
Известно време Самуел не се виждаше, после се появи с отрупан поднос. От консервните кутии се вдигаше пара. Миришеше на кафе и горещ фасул.
Самуел седна на леглото. Отис стана без чужда помощ и взе една консерва.
— Това е добре! — каза той.
— Яж! — отвърна Самуел.
Отпиваха на малки глътки. Кафето пареше гърлото и затопляше стомаха приятно. Отис изпадна в някакво особено блаженство. Беше странно. Не можеше да си обясни откъде идва това усещане. Може би му оставаха броени дни, докато кислородът и енергията се изчерпят.
През изминалите дни Самуел ловко избягваше да отговаря на въпросите му. За него това не беше трудно, тъй като Отис нямаше сили да поставя спътника си натясно с директни въпроси. Може би дори се радваше, че Самуел не беше категоричен, и за да запази у него илюзията, му казваше:
— Няма защо да се тревожиш.
Отис остави празната кутия на подноса.
— Колко ни остават? — посочи той към консервата.
— Достатъчно.
— А от другото?
— И то стига.
— Е, престани вече де! — каза Отис с пресилено отчаяние. — Не ме карай да те разпитвам. Това е мъчително за един болен.
— Как се чувстваш?
— Достатъчно добре, за да мога да понеса истината.
Отис се вгледа в спътника си, който издържа на погледа му. Отново му се стори, че очите на Самуел блестят като на болен. Наблюдаваше внимателно как над веждите му избиват малки капчици пот.
Самуел припряно избърса челото си, сякаш искаше да скрие издайническия признак.
— Кафето беше горещо — рече той и стана бързо.
Отис се загледа в тесния му гръб, докато Самуел отиваше към командния пулт. Движенията му бяха така познати, сякаш бяха близки от години. При това Отис дори не знаеше в коя част на земното кълбо живее Самуел, а може би беше забравил? Учуди се. Реши да го попита.
— Е, добре — каза Самуел.
— Обърни се — каза Отис, — искам да видя лицето ти. Болните винаги ги лъжат.
Самуел се облегна на пулта:
— Когато те намерих, беше в безсъзнание. През последните три дни беше толкова изтощен, че не исках да говоря за това.
— Струва ми се, че е било вчера — рече Отис.
— Може — отвърна Самуел, — но изминаха три дни. Бях дежурен в залата. Случи се малко преди края на моята смяна.
— Спомням си, трябваше да приема дежурството от тебе. Сигурно е станало по пътя за насам.
— Залата и част от главния вход не бяха засегнати. Коридорът пострада малко, но остана уплътнен. Намерих те на няколко метра зад шлюза.
Самуел облиза устните си и пое дълбоко дъх. При издишването се разнесе странен свирещ звук. Стоеше с приведени напред рамене и се подпираше с ръце на ръба на пулта.