— Какво ти е? — попита Отис.
— Нищо — отговори Самуел, — топло ми е. Имаме всичко необходимо за седмици наред, най-малко за четири, а ако сме пестеливи — дори за осем или десет.
Отис помисли и каза:
— Твърде обнадеждаващо, нали? Как се получи така? — Той се усмихна иронично, но гласът му беше сериозен. — Не бива да ме лъжеш.
— Не те лъжа — отвърна Самуел. — Какво би ти помогнало това?
— Би ни помогнало — поправи го Отис. — Засяга и двама ни. Всяка глътка въздух, всяка дума, всичко е общо.
— Няма причина да те лъжа — каза Самуел тихо. — За мене само истината има смисъл, за тебе също — добави той. Когато продължи, гласът му беше по-бодър: — Положението съвсем не е толкова трагично. Дори гравитационият генератор все още работи.
— Виждам. Накъде се движи ламариненият ни ковчег?
— Имаме щастие. Спускаме се към Слънцето. Бавно, но все пак походката е добра.
— Възможно е. Но може и да ни намерят малко преди да са минали триста дни от смъртта ни.
Самуел се ухили.
— Щастието е относително.
— Глупости! — каза Отис. — Престани с тези дрънканици!
— Ще успеем — Самуел беше вече сериозен.
Спокойствието на Самуел подразни Отис. С какво право той приемаше положението с невъзмутимост, граничеща с безразличие? Оптимизмът на Самуел му се струваше неуместен и толкова глупав, колкото всичките им очаквания и надежди.
— Щастие както досега! — каза той с раздразнение. В гласа му се долавяше напрегнатост и горчивина. — Имахме щастието да не пукнем веднага като останалите.
Самуел не реагира.
Погледите им се разминаха мълчешком.
— Беше ли вече навън? — попита Отис уморено, когато тишината стана непоносима.
Самуел кимна.
— Не са се мъчили дълго — каза той кратко, а после изведнъж викна ядосано: — Престани да мислиш за това!
Отис се отпусна назад и заби поглед в тавана. Отново видя всичко като на живо. Лицата им минаха пред очите му. С някои от тях бе разменил само по две думи, но сега те изплуваха в паметта му със същата сила, както и останалите.
Безмълвна процесия изпълни помещението. Някои се смееха, други бяха потънали в сериозни разговори. Като че ли всичко ставаше пред него.
— Длъжен съм да мисля за това — прошепна Отис. — Не е приятно да оцелееш след подобно нещо, чувстваш се виновен, а е тъпо…
— Може би имаш право — гласът на Самуел прозвуча меко, почти нежно.
Отис отново се надигна. Лицето на Самуел бе сиво и набраздено от бръчки, които му придаваха странен израз на тъга. Може би сумрачното осветление подсилваше чертите му с допълнителни сенки. Отис неволно се изплаши при вида на приятеля си. Прокара ръка по лицето си:
— Как изглеждам? — попита той.
— Нормално — отвърнаСамуел. — Дори ушите ти са червени. Вече нищо ти няма. Краката ти вече почти са се оправили. Издържа на лъчевата болест, а иначе…
Отис се взря внимателно в него. С присъщото за болен недоверие той се усъмни в оптимистичното описание. Погледнаха се така, като че ли се виждаха за първи път. Дали лицата им някога бяха изглеждали другояче? Настоящето забулваше спомена за това. Как ще изглежда утрешният ден? А по-нататък? Може би вече се очертаваше убийственото примирение? Отис искаше да прогони предчувствието от съзнанието си, но то се таеше по всички ъгли, непреодолимо като оловна умора.
Самуел се отдръпна от командния пулт с усилие, сякаш трябваше да преодолее някаква невидима сила, която го беше приковала.
— Трябва да погледна още веднъж дали всичко е наред — каза той, извинявайки се, — може да съм пропуснал нещо.
Той вървеше из залата, събираше грижливо разхвърляните наоколо предмети, за да ги подреди по местата им; с каменно изражение сортираше незначителните останки от катастрофата.
Отис внимателно следеше движенията му, като че ли в тях можеше да открие истината или благородната лъжа. Самуел изчезна от погледа му. Отис отново почувства своята безпомощност. Беше зависим от Самуел така, както кърмачето от дойката. Самуел му носеше храната и лекарствата, Самуел изчисляваше, Самуел разпределяше, Самуел бе неговият живот. Искаше му се да вие от безсилие и яд, че така безпомощно е оставен на произвола на съдбата.
— Самуел, къде си? Какво правиш там?
Самуел изникна с кърпа в ръка от полумрака, който обгръщаше насрещната стена на командната зала. В безмерността на просторното, слабо осветено помещение той изглеждаше още по-крехък.
— Бърша прах — каза той спокойно. — Уредите са потънали в мръсотия.
За миг Отис остана безмълвен, после извика пискливо: