— Абе ти луд ли си? — изплашен от тона си, той замря. Самуел погледна покрай него. Ъгълчетата на устата му леко трепереха. Главата му бе наклонена така, че очите му бяха потънали в сенките на кухините си. Само бръчките около тях се открояваха като дълбоки бразди върху залята от слънцето равнина. Отис потърси погледа на приятеля си. Самуел вдигна глава и бледата светлина огря очите чу. Когато Отис продължи да говори, в гласа му се прокрадна нотка на тих, нежен укор:
— Но върши нещо смислено! Радиостанцията, опитай се да поправиш радиостанцията! Може би ще успееш. Те трябва да разберат къде се намираме.
Отис млъкна внезапно. За миг ръцете му останаха като заковани във въздуха, след това бавно ги отпусна.
Самуел стоеше неподвижен. Крехкото му тяло изглеждаше безплътно в своята неестествена застиналост; беше като сянка на самия себе си, уязвим като мишена.
Отис бе обзет от дълбоко чувство на срам, подобно на човек, когото са изненадали да изрича на глас съкровени мисли, от които вече не може да се отрече. Спря погледа си върху одеялото.
— Няма смисъл — каза Самуел приятелски, сякаш ставаше дума за нещо маловажно. — Предавателните антени отидоха на кино. Освен това не би ни стигнала енергията, за да предаваме.
Отис прекара ръка по лицето си.
— Лежа тук и съм принуден да гледам как загиваме — прошепна той хрипливо. — Извинявай, нервите ми не издържат.
— Няма нищо. — Самуел отново се захвана с работата си. Едва ли не педантично той забърсваше всеки процеп, всяка заобленост. Вършеше го, без да бърза, като човек, който разполага с маса време.
— Защо не вземеш прахосмукачката? — попита Отис.
— Работи твърде бързо и акуратно. Съкращава ми много работата. Разбираш ли?
Отис го гледаше мълчаливо. Струваше му се безсмислено да каже каквото и да е, не си струваше труда. Гледаше в гърба на събеседника си, който се движеше ритмично напред-назад. Когато се обърна настрана, Отис забеляза умора в жестовете му, те изглеждаха напрегнати, принудени.
„Би трябвало да му се възхищавам“ — помисли си Отис. — „Той като че ли винаги знае какво е необходимо.“ Забеляза учудено, че по-рано това качество на Самуел не му бе правило впечатление. Може би не бе имало време за това.
Той наблюдаваше Самуел, който бършеше усърдно и механично праха, като че ли това беше най-важното нещо на света. Гледаше го, сякаш не бе по-важно да затвори очи и да мисли за Земята и за това, което бе изпълвало живота му досега. Може би всичко това вече нямаше значение — работата, жена му, туптенето на сърцето. Чувстваше се твърде немощен, за да вярва безрезервно в живота. Може би силата и дееспособността на приятеля му щеше да се предаде и на него, ако той му вярваше. Единствено вярата можеше да му помогне. Но може би Самуел бе твърде слаб, за да посрещне предстоящото спокойно и хладнокръвно, може би и за него това беше само разсейване, евтин наркотик? Защо Самуел трябваше да бъде по-силният, с какво право Отис изискваше това от приятеля си? Самуел искаше да заблуди и двамата, да им внуши увереност. Храна и въздух за седмици. Сигурно щеше да бъде по-добре да вярват в своето единство, било то мнимо или не. Да, и двамата щяха да оживеят, всичко останало е безсмислица. Щяха да намерят останките от кораба — половината Земя бе на крак и ги търсеше. Щяха да ги открият още през идните седмици, това бе абсолютно сигурно. Ако можеше да стане, щеше да вземе парцал и да бърше прах или да рисува с тебешир по очуканите стени.
Какво друго?
Оставаха им още осем или дванадесет седмици живот. Но какво значеха осем или дванадесет седмици в Космоса? Ами ако спасението дойде едва след шестнадесет или двадесет и четири седмици? Единият можеше да успее, само единият. Но те бяха двама и това не биваше да се забравя никога.
Отис пое дълбоко въздух и издиша през носа.
— Самуел!
Спътникът му спря, като че ли някакъв механизъм в него изключи. Скръстил ръце на гърдите си, той погледна Отис въпросително.
— Защо не ме остави да пукна, когато бях там навън? Нямаше да има никакви проблеми. Та аз бях полумъртъв!
Самуел се обърна и продължи да чисти, сякаш не бе чул нищо. След малко каза:
— Ти си идиот!
— Кислородът щеше да бъде двойно повече, Самуел. Шансовете ти щяха да бъдат двойно по-големи.
— Рискът да превъртя по някое време също щеше да е двойно по-голям — усмихна се той на Отис през рамо. — Сметката е проста. Повярвай ми, приятелю.
Следобед Самуел му даде последната доза от лекарството против лъчева болест. На въпроса на Отис той обясни, че е взел своята част още предната сутрин. — На мене ми мина по-рано — каза Самуел, — аз не бях толкова облъчен.