— Но каква беше причината? — попита Отис.
— И аз не зная — Самуел вдигна рамене. — Във всеки случай не е реакторът, иначе не би останало нищо. — Той седеше на едно кресло пред реакторния пулт, чиито светлини бяха замрели, и поправяше джобния си часовник. — Трябва да действаме, а не да разсъждаваме.
— Глупости — отвърна Отис вироглаво, — не трябва да вършим нищо, освен да чакаме, докато пукнем.
Самуел поклати укорително глава. Продължи заниманието си невъзмутимо.
— Какво му има на часовника? — попита Отис. — Счупен ли е?
— Не — отвърна Самуел. — Разглобявам го и отново го сглобявам. Това ми доставя удоволствие.
Отис го погледна, а след това рече:
— Не бъди глупак! Чудото да ни намерят навреме няма да стане. Преди хиляда години корабокрушенецът в океана е имал хилядократно по-голяма надежда за спасение. А ако не е имал шанс, то поне е загивал в собствения си свят, а не някъде, където не е имало нищо друго освен тишина и тук-таме проблясващи звезди.
— Смяташ ли, че на твоя корабокрушенец му е било по-леко от това, че умира на Земята? — попита Самуел подигравателно. — Заобиколен от романтиката на морските вълни! Може ли въобще смъртта да бъде по-лека или по-тежка? Тя навсякъде трае само миг. Абсолютно безразлично е дали ще умреш от глад тук или там. Но умирането започва тогава, когато сам се предадеш. Тогава то се превръща в безкрайно мъчение, смъртта е само избавление от собствените ти страдания.
Изведнъж Самуел скочи, ръцете му трепереха, лицето му беше червено.
— Хайде, лягай и умирай! — изкрещя той.
Но както внезапно го бе завладяла възбудата, така внезапно се овладя отново. Миг след това лицето му се покри с обичайната бледност. Захвана се отново с часовника си, затвори капака с леко хлопване и го пусна внимателно в джоба си.
До вечерята не размениха нито дума. Нахраниха се мълчаливо. Самуел не яде много. Остатъка от дажбата си даде насила на Отис. Изглеждаше отпаднал. Движенията му бяха отпуснати, гласът — пресипнал и тих.
Нямаха възможност да се мият. Не усещаха острата миризма на пот, не забелязваха и неравните стени и очукани облицовки.
Отис протегна ръка и загаси мъждивото осветление. Мислите му се лутаха безразборно. Сети се за жена си и децата и нещо особено стегна тялото и главата му и го превърна в безпомощен труп, който се сви като животно, настъпено по невнимание и онемяло в очакване на следващата стъпка, застинало в неестествена поза — безчувствено и безформено, вцепенено, за да не усеща повече болката. Чу как Самуел се мята в леглото си. Пъшкаше тежко като болен.
Заспа дълбоко и неспокойно, преследван от необясними видения. Когато се събуди, вече не помнеше какво е сънувал. Беше уморен и краката пак го боляха, беше приятна болка.
Самуел вече беше станал. Седеше на командния пулт. Леко приведен, той следеше внимателно екрана, от чийто горен десен ъгъл една слабо светеща звезда се движеше бавно към средата, за да изчезне отново в долния ляв ъгъл. В сравнение с предния ден слънцето почти не се беше уголемило.
С лакти, подпрени на коленете, Самуел бе хванал главата си с две ръце.
— С каква скорост се движим всъщност? — попита тихо Отис.
Самуел като че ли не чу въпроса му. Едва след известно време той се облегна в креслото и каза, без да гледа към Отис:
— Не се притеснявай, за вечеря ще си бъдем у дома. — Засмя се тихо и хрипливо.
Отис се опита да се усмихне, но не му се удаде.
— Жена ти сигурно ще ми се зарадва.
— Тя винаги се радва, когато някой ни дойде на гости.
— Ще се постарая — каза Отис. — Но не, когато се върнем, аз ще ви поканя. Ако побързаме, езерото ще е все още здраво заледено. Ще наловим риба под леда и ще сготвя истинска рибена супа?
Самуел се върна в действителността. Той погледна Отис учудено.
— Какво, ти можеш да готвиш?
— Ами да — отвърна Отис доволно, — това удоволствие е много по-голямо, отколкото да събираш вкаменелости от Марс.
— Чудна работа — Самуел все още седеше отпуснат в креслото, обърнат в полупрофил към Отис. — Не знаех, че умееш да вършиш такива неща.
— Не е толкова важно — каза Отис.
— Напротив, важно е — възрази Самуел. — Как така! Вече десет месеца пътуваме, би трябвало да знаем повече един за друг. Лошо сме използвали времето след старта.
— Имахме друга работа. Тайните на Плутон трябваше да бъдат разгадани. Нямахме време за почивка.
— Е, сега имаме достатъчно.
— Не, никога няма време. Винаги сме негови роби, сега също, сега повече от всякога.
— Имам изненада за тебе — сети се внезапно Самуел и скочи.
— Почакай, ще я донеса — той изчезна в едно мадко съседно помещение. — Не бива да забравяме, че след няколко дни отново ще ходиш. Образуването на костна тъкан се ускорява много от лекарствата. Въпреки това в началото ще се нуждаеш от опора.