Дишайки учестено, той се промъкна през тесния процеп. Носеше две патерици. Усмихна се, пъхна подпорите под мишниците си и закуцука непохватно към него. Изглеждаше комично и Отис избухна в смях. Но когато видя приятеля си в дифузната светлина, смехът му застина в безпомощна гримаса. Лицето на Самуел изглеждаше смъртнобледо, устните му бяха — посинели, от челото му се стичаше пот, скулите му изпъкваха неестествено.
— Защо ме гледаш така? Направих патериците, докато спеше. Но ти ще се оправиш.
— Самуел — прошепна Отис, — лошо ли ти е?
— Малко съм уморен — отвърна той уклончиво. — В края на краищата няма нищо чудно — опита се да се пошегува той, — не мога целия ден да се въргалям в леглото.
— Ти си болен.
— Глупости. Ще приготвя нещо за ядене. Сигурно си гладен. — Самуел облегна патериците на леглото на Отис и бързо се обърна.
— Самуел, колко рентгена пипна?
— Не си струва да говорим. По-малко от тебе, много по-малко — провикна се Самуел от нишата, където приготвяше яденето. — Имаше достатъчно лекарства.
— Колко?
Самуел домакинстваше делово. Консервите се удряха една в друга и дрънчаха. Макар че балансираше подноса с две ръце, при всяка крачка се разливаше по малко течност. Кафе и супа се смесваха върху таблата в неугледна маса.
— Колко бяха? — повтори Отис неумолимо. Самуел се приближи бавно и несигурно.
— 16 милиона единици — каза той колебливо, — в опаковки по един милион.
Отис го погледна изпитателно. Самуел спря насред залата, сякаш прикован от погледа му. Той гледаше таблата в ръцете си и, изглежда, не забелязваше, че тя се е наклонила. Тънка струя се стичаше по ръба и капеше.
— Ако са били толкова, са достатъчно — каза Отис.
Самуел вдигна глава. Бе притворил очи. После изпусна подноса и той се счупи. Коленичи в локвата от тъмна димяща течност. Горната част на тялото му бавно се сгърчи. Залитна неуверено встрани и удари главата си, но като че ли не усети. Остана да лежи свит.
Отис гледаше втренчено спътника си, сякаш не беше на себе си. Неописуем страх сковаваше мисълта и движенията му. Като че ли най-малкото помръдване можеше да предизвика нещастие. Той седеше в леглото си почти без да диша. Изведнъж се почувства безпомощен, струваше му се, че стените на помещението са от най-тънко стъкло и могат да се разпаднат при минимално разклащане. Едва когато липсата на кислород го принуди, той си пое бързо въздух.
Отхвърли завивката, преметна крака през ръба на леглото и внимателно спусна единия си крак на пода. Подпирайки се на ръце, той стъпи с цялата си тежест. Болката не бе толкова силна, колкото очакваше. Но като се изправи без никаква опора, краката му не издържаха и той падна назад в леглото. После отново се надигна, хвана патериците и ги закрепи под мишниците си. Припряно и непохватно той се запъти към командния пулт. Дишаше тежко, по гърба му се стичаше пот. С удоволствие би свалил дрехите от себе си. Малко преди да стигне целта, щеше да падне. Политна към пулта, пръстите му пробягнаха несигурно по клавишите. Регулира силата на притеглянето с една десета „g“ назад. Тежестта на тялото му мигновено изчезна, вече почти не усещаше собственото си тегло.
Самуел бе лек като перце. Отис го занесе до леглото му, положи го внимателно по гръб и разкопча ризата му. Самуел дишаше тежко, от ъгълчетата на устата му течеше слюнка. Отис избърса внимателно лицето му, после закуцука обратно към компютъра. Минаха няколко безкрайни секунди, докато получи диагнозата. Гледаше картата и не вярваше: тежък лъчев шок, медикаментозна недостатъчност, спешно лечение с най-малко 13 милиона единици.
В аптечката имаше още два милиона. Обърна чекмеджетата, за да открие спринцовката, разхвърли безредно туби и кутии по земята. Намери я в едно от страничните чекмеджета. След като инжектира лекарството, той остана до Самуел, седна до леглото му.
Сигурно бяха минали часове. Диагностичният компютър преписа нова доза.
Лека болка пробягна по краката и гръдния му кош. Отис не й обърна внимание. От време на време хвърляше поглед към изпадналия в безсъзнание, после отново затваряше очи. Седеше безчувствен и унесен и когато след известно време забеляза по лицето на спътника си леко трепване, му се стори, че се събужда от безпаметен сън.
Самуел отвори очи. Бегла усмивка оживи лицето му. Попита учудено:
— Какво стана? Не издържах ли?
Отис му забрани да приказва.
Самуел затвори очи и въздъхна:
— Хайде, казвай — прошепна той, — нещо ти тежи на — сърцето.