— Ти ме излъга.
— Вярно — отвърна Самуел спокойно, — на болните не бива да се казва истината.
— Но сега аз ще ти я кажа.
— Можеш да си я спестиш. Няма да е новост за мене.
— Защо го направи?
— Ти сам каза, че не бива да приказвам.
— Боли ли те много?
— Сега съм съвсем добре. Въздействието няма да трае дълго, така че е все едно, освен ако ни намерят в най-скоро време, но не трябва да разчитаме на това.
Отис не посмя да кимне. Знаеше, че приятелят му е жестоко прав. Чудото, на което се надяваха, нямаше да се случи; лекарството не можеше да помогне — бе малко, твърде малко. Смъртта засега правеше малък завой, но непременно щеше да дойде, само че малко по-късно.
У Отис възникна някакво смътно предчувствие за предстоящото. Страхът, че не е подготвен за него, го влудяваше. Не можеше да гледа повече приятеля си, чието брадясало лице се открояваше на чаршафа като тъмен облак на небосклона. Синьото одеяло, под което се очертаваше слабото тяло на Самуел, бе светло и меко, като бледо есенно небе.
— Нямаше да преживееш и шест часа — продължи Самуел. — Загуба на кръв, контузии, счупвания; състоянието ти съвсем не беше блестящо. Ако бях разделил лекарствата наполовина, и двамата нямаше да се измъкнем. — За миг по лицето му пробягна иронична усмивка. — Или ти щеше да измислиш нещо по-умно?
— Аз бях почти мъртъв — упорстваше Отис, — нямаше да се свестя въобще. След шест часа краят щеше да е настъпил. Защо е трябвало да се чувстваш задължен? Сега мене ще ме преследват угризения, ще изпитвам вина.
— Глупости — извика енергично Самуел, — не се укорявай! Това беше моя воля, мое решение, наречи го както искаш, ако щеш, дълг. Лекарството не стигаше за двама. И ти на мое място щеше да постъпиш по същия начин.
— Исках… — Отис не можа да доизрече мисълта си, чувстваше се като актьор, който не знае ролята си, и публиката забелязва това.
През нощта се събуди. Цареше абсолютен мрак. Беше все едно дали очите му са отворени или не. Трябваше да се концентрира напълно, за да установи, че са отворени. Всичко наоколо бе потънало в безнадеждна анонимност, той самият се носеше нанякъде, люшкайки се насам-натам като на кораб. Струваше му се, че долавя плискане по бордовите стени, като от мъртво вълнение. Перилата на малката яхта притискаха стомаха му. Парапетът под ръцете му бе топъл от дневното слънце. Той се изплю във водата, която фосфоресцираше слабо. Усети зад себе си леките стъпки на жена си. Тя го прегърна през врата. Той почувства тялото й до гърба си. Това го развълнува и той се зарадва. Преди да я последва, се изплю още веднъж във водата. Там, където падна плюнката, се разпръснаха кръгообразно малки светещи вълни. Излезе вятър и разроши косата му.
Жената изчезна в осветения проход като фея в подземното си царство. Обзе го неописуема радост, че я има, че живее, че можеше да я направи щастлива.
Самуел стенеше. Отис се стресна, извика го по име. След известно време болният отвърна, искаше нещо за пиене. Отис включи осветлението и донесе освежително питие.
Самуел му благодари. Каза, че е добре и трябва отново да спят.
След като изгаси светлината, Отис се заслуша в спокойното дишане на приятеля си, после потъна в дълбок и безпаметен сън.
Събуди се след няколко часа, освежен, отпочинал, както отдавна не се беше чувствал, но въпреки това с тревожната мисъл, че нещо се е случило, че нещо около него се е променило. Когато светлината блесна, той примижа за миг, а след това видя, че леглото на Самуел е празно.
Страхът ускори пулса му. Сърцето му биеше диво и неравномерно. Налегна го убийствена тегота, като затворник на потъващ кораб. Искаше да изкрещи, но звуците излизаха от устата му като нямо пъхтене. Някакво неопределено, но затова пък ужасяващо предчувствие му подсказваше, че Самуел не е на кораба.
Той седеше свит на леглото, разтворил колене, с ниско наведена глава. Люлееше се напред-назад, като че ли изпълняваше ритуал на страха — почти като молещ се монах, който се мъчи да умилостиви свръхземните сили; шепнеше, постепенно повишаваше глас, после крещеше, заклинаше.
— Самуел, Самуел, Самуел…
Ужасът в гласа му го накара да се засрами и да повярва отново в силата на своето тяло, което сега приличаше на безформена бала памук. Осъзна се и се замисли. Неприятно засегнат, той се опита да се отърси от съмнението в приятеля си, в което рискуваше да се оплете като изплашено жужащо насекомо в мрежа.
Все някъде щеше да намери Самуел. Не го е изоставил, не се е качил сам на някоя изправна спасителна ракета, която тайно е скрил някъде. Скочи бързо. Вината от грозното съмнение му вля нови сили. Може би Самуел се нуждае от помощ. Трябва да е някъде, някъде до него или около него, недалеч.