Отис погледна още веднъж към леглото на Самуел, чиято празнота му се струваше необяснима. Не беше илюзия. Прокара ръка по него; беше вече изстинало. Безуспешно извика още веднъж името на спътника си.. Тогава погледът му попадна на командния пулт. Аварийният шлюз бе отворен. Нима Самуел бе навън? Когато погледна в чекмеджето, видя, че липсва един от предпазните костюми. Отис бързо намъкна своя. Мина безкрайно много време, докато го закопчее. Към грижата за приятеля се прибави и притеснението от самотата. Повика Самуел по радиото, но отговор не дойде. Когато тръгна към шлюза, краката отново го заболяха.
Какво можеше да търси Самуел навън в това състояние?
Изчака нетърпеливо в тясната шлюзова камера, докато въздухът бъде изтеглен. За да си от починат краката му, той се облегна на стената. Светна зелената лампа, но той се поколеба. Какво щеше да прави навън? Да види още веднъж лицето на мъртвия си приятел и да носи двадесет и четири седмици тази картина в самотата си? Не му оставаше нищо друго освен това лице и несигурната надежда за следващите 1—2часа, а и за последващите, само и само да не мисли за последния час. Двадесет и четири седмици. Не беше ли Самуел удвоил мъката му, като бе съкратил своята собствена? Началото беше още тогава, когато му преотстъпи великодушно лекарствата. Нима го беше изоставил подло, втурвайки се с ликуване в безкрая, за да избегне безсмислените мъки на бавната смърт? Бе му подарил дванадесет седмици неудържимо изтичащ живот. Какво са двадесет и четири седмици пред ужасяващата бездна на безкрая? Ами ако Самуел се е разколебал да отвори с един замах шлема? Ако той е още жив и е искал само да провери дали може да намери още нещо жизненоважно? Какво търсеше той? Съдбата му бе неизбежна и животът му се измерваше в дни.
„Може би ще успея да го спася“ — помисли си Отис. — „Трябва да проверя, може би не го е направил.“ — Ръката му потърси бутона за отваряне.
Външната преграда се отмести. Намести магнита и се отблъсна. Корабът се плъзна под него, а той бе спрян от предпазния магнит. Висеше неподвижно в безкрая. Само с един поглед прецени степента на разрушение, после започна да кръжи в равномерна спирала около корпуса на разбития кораб. Манипулираше уверено малкия задвижващ агрегат.
На около двадесет метра от тъпия нос на кораба се поклащаше резервен костюм, закрепен на осигуряващо въже. Отис го освети. На гърба се открои цифра — бе тази на Самуел.
Той беше закрепил спирача на работното въже плътно до външната антена. Не даваше признаци на живот нито по радиото, нито иначе. Отис стигна до антената. Придърпа Самуел до себе си по въжето и обърна костюма с визьора към себе си. Лицето на Самуел беше безжизнено, очите затворени.
От време на време Отис заставаше пред екрана на компютъра, после отново тръгваше нервно да обикаля залата. Автоматът контролираше жизнените функции на Самуел, понякога даваше указания, които Отис следваше, ако намереше посоченото лекарство. Стойностите се меняха колебливо.
Въпреки болките, предимно в десния крак, той не сядаше.
Какво бе правил Самуел там навън? Антената? Но те в никакъв случай не можеха да осъществят предаване. Мрже би бе изпаднал в безсъзнание, преди да отвори шлема? А може би беше нещо друго, нещо жизненоважно? Потънал в мисли, Отис куцукаше напред-назад, размишляваше над странната разходка и не можеше да намери обяснение. Познаваше спътника си твърде малко, за да може да тълкува начина му на действие. Какво изобщо знаеше той за него? Не много, нищо конкретно. Беше необикновен, пълен с изненади. Тази мисъл го насочи към някои разсъждения. Ако беше срещнал Самуел на която и да е улица или ако беше седнал на неговата маса в някое кафене, щеше да го вземе за незабележимия среден тип, с който можеш да си размениш няколко любезности за времето и хората по улицата. Но Отис изведнъж осъзна, че дори това Самуел би направил по неповторим, обаятелен начин. Той спадаше към хората, които човек забелязва едва когато са си отишли, и тогава съжалява, че не ги е спрял, за да се извини за недостатъчното внимание, което им е оказал.
— Чудиш се какво съм търсил навън, нали?
Отис се стресна. Самуел бе седнал в леглото. Намести възглавницата си и като пое дълбоко дъх, се облегна на нея. Когато Отис понечи да заговори, той му отне думата с едно махване.
— Остави разпита! Вече няма много време. Действието на препарата отслабва, затова бях навън.
Отис го гледаше с учудване и недоумение.
— Ти нямаш понятие как се поправя приемателна антена — продължи Самуел. — Мисля, че успях.