— Но това е лудост! — извика Отис. — Трябваше да се пазиш повече.
Самуел се усмихна неестествено, малко насила. Сенките по лицето му му придаваха призрачен вид.
— Защо? — попита той. Твърдият му тон не търпеше възражение. — Не си въобразявам нищо. И двамата знаем, че няма да издържа. Ще останеш сам — промълви тихо той, — може би за дълго. Ще започнеш да си говориш сам, ще чуваш звуци там, където няма; ще виждаш сенки на стари познати, които си изличил от паметта си и които ще ти се натрапват със своите разговори за отдавна минали неща. Не ще можеш да им убегнеш. Освен ако накрая от отчаяние не се хвърлиш с радост там навън, в бездната, което ще бъде твоето спасение.
Самуел гледаше сериозно приятеля си. Сивите му очи бяха необичайно меки. Не подхождаха на лицето, което болестта бе започнала да руши.
— Добре ще бъде, ако можеше поне да приемаш от Земята. Невъзможно е да предаваш, но ще можеш да чуваш и виждаш. Ще ти бъде от полза. — Той вдигна уморено ръка. — Опитай, провери дали работи. Искам да зная дали съм успял.
Отис се изправи колебливо.
— Хайде, върви — рече нетърпеливо Самуел.
По екрана пробягнаха цветни петна. През космичния шум нахлуваха неясни тонове. После се видя някакъв град. Неразбираеми думи изпълниха помещението. Картината се разпадна. Появи се тъмнолик мъж. Звукът се изясни.
Неудържима радост изпълни Отис. Като че ли мъжът от екрана седеше до тях. Завладя го смешно, детско желание да отвори вратата, за да почувства живота.
Унилото изражение на Самуел също се оживи. Но когато Отис го загледа по-внимателно, той отбеляза, че единствено очите на умиращия създаваха това впечатление. Лицето му застина в гримаса. Наведе се напред, дишаше тежко.
Болният усети, че Отис внимателно го положи назад, и затвори очи. Не се нуждаеше повече от земните картини. Скоро след това изпадна в неспокоен сън. От време на време устните му се раздвижваха и когато Отис се надвесваше над него, разбираше неясните слова. Самуел се намираше в друг свят, говореше с хора, които е сре щал, които може би някога е познавал, и се усмихваше щастливо като някой, който отново е намерил нещо изгубено.
Отис бе потънал в едно кресло, с глава, сведена на гърдите. Към пет часа сутринта заспа изтощен.
В шест се събуди. Изправи се и застана, леко олюлявайки се, до креслото. За миг бе изгубил представа къде се намира. Нищо не будеше спомени у него. Никакъв познат звук не нахлу в съзнанието му. Само собствената му остра миризма на пот и урина го караше да мечтае за гореща баня.
После видя, че Самуел е мъртъв. Черната му невчесана коса обрамчваше сивото, нежно лице, което изглеждаше малко и крехко като детска играчка.
Отис знаеше, че смъртта на приятеля му бе неизбежна, и само кимна механично, угрижен, че всичко стана така бързо, скърбеше за случилото се. Дълбоко в него се загнезди абсурдната надежда, че спътникът му е изпаднал в тежък сън, от който ще се събуди след известно време.
Не искаше да разруши илюзията. Безсмислената вяра му осигуряваше малка отсрочка, от която той се страхуваше. Клекна и се взря в мъртвеца, после се изправи бавно, но решително, за да изкара трупа навън, в тихия студ, където неговата безжизненост нямаше да пречи никому.
Преди да се обърне към тялото на Самуел, погледът му попадна върху екрана, който показваше сцени от неговия свят, действия, които продължаваха някъде извън тесните рамки на приемника. Искаше му се да спре и задържи тези картини, но те се разпадаха пред очите му.
Погледна почти с укор бездиханния си приятел, жестокия мъртвец, който го бе изоставил сам сред звездите, болен от носталгия по недостижимия и далечен свят. Много по-трудно му беше да понесе надеждата, детските желания, пъстрите видения, които тепърва се избистряха.
„Защо — мислеше Отис — не ми остави слепотата?“
Слабото, нежно тяло, от чиято крехкост почти се срамуваше, като че ли той беше виновен за нея, му се стори почти безтегловно.
Облече го в работния му скафандър, тъй като не искаше да го пусне съвсем беззащитен, после отново го вдигна на ръце. Погледна тържествуващ говорителя на екрана право в усмихнатото лице.
„Сбогом — помисли той, — вече няма да се видим.“ Заслуша се за миг в неразбираемите думи от високоговорителите, после кимна към далечната картина от Земята. Скоро тя съвсем щеше да избледнее. Приближи се до обслужващия пулт и отвори вътрешната врата на шлюза.
Сега гласът на непознатия от екрана се чуваше по-ясно. Той завърши съобщението си с думите: „Можем само да се надяваме, че има оцелели след космическата авария и че те ще могат да издържат 35 дена, докато спасителните екипажи стигнат до целта.“