Тад бе радостта на живота на баща ми. Той бе причината, поради която и се преместихме в Далгрен: за да може той да стане първият бъчвар в града — сълзи замъглиха очите й. — Сега всички са мъртви и баща ми остана само с мъката от загубата им и със звяра, който я причини. Татко ще го убие или самият той ще умре преди края на месеца. Ако само бях затворила вратата… Ако само бях проверила резето…
Ръцете й покриха лицето и нежното тяло се затресе. Ройс сурово изгледа Ейдриън, поклащайки съвсем леко глава и устните му много ясно произнесоха думата не.
Ейдриън се намръщи, постави ръка на рамото й и отмахна косата пред очите.
— Ще развалиш прекрасния грим — каза той.
— Съжалявам. Наистина не искам да съм такава досада. Това не са ваши проблеми. Просто баща ми е всичко, което ми е останало и не мога да понеса мисълта да изгубя и него. Не мога да се разбера с него. Помолих го да напуснем, но той не ме слуша.
— Разбирам проблема ти, но защо ние? — студено запита Ройс. — И откъде фермерска дъщеря от границата знае за нас и как да ни намери в Колнора?
— Един сакат ми каза. Той ме прати тук. Каза, че вие можете да отворите кулата.
— Сакат?
— Да. Господин Хаддон ми каза, че звярът не…
— Господин Хаддон? — прекъсна я Ройс.
— Да.
— На този господин Хаддон… случайно да му липсват ръцете?
— Да, той е.
Ройс и Ейдриън размениха погледи.
— И какво точно рече?
— Че звярът не можел да бъде наранен с човешки оръжия, но в Авемпарта имало меч, който може да го убие.
— Значи безрък мъж ти казал да ни намериш в Колнора и да ни наемеш да вземем меч за баща ти от кула на име Авемпарта? — попита Ройс.
Момичето кимна.
Ейдриън погледна към партньора си.
— Не ми казвай… кула на джуджетата?
— Не… — отговори Ройс, — елфическа. — Той се извърна със замислено изражение.
Ейдриън отново насочи вниманието си към момичето. Чувстваше се ужасно. Достатъчно зле бе, че селото се намираше толкова далече, а сега и елфическа кула. Дори и да им предложеше сто златни тенента, той пак не би съумял да придума Ройс да приеме работата. Тя беше толкова отчаяна и нуждаеща се от помощ. Стомахът му се сви, докато преценяваше следващите си думи.
— Ами — започна неохотно Ейдриън, — река Нидвалден е на няколко дни път. Ще ни трябват запаси за… колко, шест– или седемдневно пътуване? Това прави две седмици отиване и връщане. Ще ни трябват вода и фураж за конете. Сетне имаш цялото време около кулата. През това време бихме могли да вършим други задачи, така че това е чиста загуба. Сетне — рискът. Всеки риск повишава цената и масов убиец демон-фантом, който не може да бъде наранен с обикновени оръжия си е сериозна заплаха.
Ейдриън я погледна в очите и поклати глава.
— Съжалявам да го кажа, но не можем да вземем…
— Парите — рязко се намеси Ройс, завъртайки се на пети. — Твърде много е. Двадесет и пет сребърни за такава работа… Десет звучи повече от достатъчно.
Ейдриън вдигна вежда и се вторачи в партньора си, но не каза нищо.
— По десет на човек? — попита тя.
— Не — отвърна Ейдриън, като задържа погледа си върху Ройс.
— Общо. По пет на всеки, нали?
Ройс сви рамене.
— Тъй като аз ще съм отговорен за разбиването на ключалката, предполагам би трябвало да получа шест, но ще се разберем помежду си. Не е нещо, за което тя трябва да се притеснява.
— Наистина? — Тракия изглеждаше сякаш ще експлодира от щастие.
— Разбира се — отвърна Ройс. — В крайна сметка… не сме обирджии.
— Би ли обяснил защо се наемаме с работата? — попита Ейдриън, заслонявайки очи, докато пристъпваха навън. Небето бе идеално синьо, утринното слънце бе запретнало ръкави да изсуши локвите от предната нощ. Наоколо хората се стичаха към пазара. Колички с пролетни зеленчуци и покрити с брезент бъчви стояха заклещени зад три претрупани със сено каруци. От тълпата пред тях изникна дебелак, стиснал по едно възбудено пиле във всяка ръка. Той танцуваше около локвите, отбягваше хора и колички, и измърморваше по едно приглушено извинение, докато си пробиваше път.