Преди деветстотин години, когато Джериш и аз решихме да се разделим, за да скрием Неврик, аз им изработих амулети. Те имаха двойно приложение: защитаваха ги от Изкуството, като по този начин никой не можеше да ги открие чрез ясновидство; а на мен позволяваха да ги открия, проследявайки известна само на мен сигнатура.
Естествено, двамата с Джериш смятахме, че ще е само въпрос на няколко години да съберем поддръжници и възстановим императора на трона. Но както всички знаем, нещата не протекоха по този начин. Мога само да се надявам, че Джериш е бил достатъчно мъдър да заръча на наследниците да пазят медальоните и да ги предават от поколение на поколение. Но може и да искам твърде много, тъй като кой би предположил, че ще живея толкова дълго?
Прекосиха друг тесен мост, издигнал се на притеснителна височина. Отгоре се развяваха пъстроцветни банери с избродирани портрети и огромни букви. Ариста забеляза Ройс да се взира в тях, мълчаливо произнасяйки думите, докато се опитваше да ги разчете. Прекосявайки моста, се изправиха пред висока богато украсена рамка, вдялана в камъка, но врата нямаше.
— Ройс, ще бъдеш ли така добър?
Споменатият пристъпи напред и като постави ръце на гладкия камък, натисна.
— Какво прави той? — запита Ариста.
Есрахаддон се обърна и погледна към Ройс.
Крадецът постоя неловко за миг, сетне каза:
— Авемпарта има магическа защита, която не допуска същества без елфическа кръв. Всяка тукашна ключалка действа на този принцип. Първоначално си мислехме, че само аз и Есра — понеже е бил поканен — можехме да влизаме. Но се оказа, че е нужно единствено елф да те покани. Есра откри точните думи и така можах да ви вкарам.
— И като стана дума за това… — Есрахаддон посочи каменната арка.
— Съжалявам — каза Ройс и с ясен глас добави: — Мелентанариа, ен венау рендин Есрахаддон, ен Ариста Есендън адона Меленгар — което Ариста си преведе като Пропусни магьосника Есрахаддон и Ариста Есендън, принцеса на Меленгар.
— Старият език? — попита Ариста.
— Да — Есрахаддон кимна. — Има много сходства между него и елфически.
— Чакайте — Ариста погледна към арката, която сега обграждаше отворена врата, — все още не разбирам как ти… — принцесата внезапно застина с отворена уста. — Но ти не изглеждаш…
— Аз съм мир.
— Какво?
— Мелез — обясни Есрахаддон, — човешка и елфическа кръв.
— Но ти никога…
— Не е нещо, с което да се хвалиш наляво-надясно — рече крадецът. — И ще съм благодарен, ако това си остане между нас.
— О… разбира се.
— Хайде. Ариста все още трябва да изиграе своята роля — каза Есрахаддон, докато влизаше.
Попаднаха в идеално кръгла стая. Беше като да се озовеш във вътрешността на гигантска топка. За разлика от останалите помещения в кулата и въпреки размера си, стаята не бе украсена. Представляваше просто огромна гладка стая, по чиито стени не се виждаха никакви пукнатини или сглобки. Спираловидно стълбище се издигаше от пода, отвеждайки до платформа в средата на залата.
— Спомняш ли си Плезиантичните формули, които ти преподавах, Ариста? — запита магьосникът, докато се изкачваха. Гласът му бе многократно отразен от стените.
— Ами… а…
— Да или не?
— Момент да помисля.
— Мисли по-бързо, сега не е времето за бавни умове.
— Да, спомням си. Ама си станал един сприхав…
— Ще се извинявам по-късно. Когато се изкачим, ти ще застанеш в центъра на платформата върху символа за връх. Ще започнеш и ще поддържаш Плезиантичната фраза. Започни със Събирателното заклинание. Шокът ще бъде по-силен от обикновено, защото това място усилва многократно мощта ти да натрупваш ресурси. Не се притеснявай, не спирай заклинанието и каквото и да правиш, недей да пищиш.
Ариста страхливо погледна назад към Ройс.
— Щом усетиш силата да се движи в тялото ти, започни Напева на напрежението. Същевременно трябва да започнеш да оформяш кристална матрица с пръстите си, като обърнеш особено внимание да я сгъваш навътре, а не навън.
— С издадени палци и пръсти към себе си, нали?
— Да — кимна раздразнен Есрахаддон. — Това са все основни неща, Ариста.