— Не ми трябва дрямка! — извика Томас.
— По-спокойно, дяконе — изръмжа Салдур, изправяйки се рязко на крака. — Не забравяй в чие присъствие се намираш.
Дяконът се сви и Салдур въздъхна. Лицето му омекна до дядовото изражение и той потупа мъжа по рамото.
— Иди си почини в някоя шатра.
Томас се поколеба, завъртя се и остави Салдур и Луис Гай сами.
Епископът се стовари на тапицираното столче до купа с горски плодове, събрани от някой усърден слуга. Хвърли две в устата си и задъвка. Бяха горчиви и това изкриви лицето му в гримаса. Въпреки ранния час, Салдур жадуваше за чаша бренди, но запасите на замъка бяха унищожени. Само милостта на Марибор можеше да обясни запазването на лагерното оборудване и провизиите, които мързеливо бяха оставили по колите при първоначалното си пристигане в имението. В хаоса на внезапното заминаване не бе останало време да мислят за провизии.
Бе оцелял по чудо. Не си спомняше как е прекосил двора или как е стигнал портата. Споменът му беше като сън, смътен и неясен. Спомняше си как заповядва на кочияша да удря конете. Глупакът искаше да изчаква архиепископа. Онзи старец едвам ходеше и щом пламъците се разгоряха, слугите му го изоставиха. Бе имал толкова шанс да оцелее, колкото и Ръфъс.
Със смъртта на архиепископ Галиен, отговорността за църковните дела в Далгрен се премести върху плещите на Салдур и Гай. Двамата наследяваха бедствие с митични пропорции. Сами сред нищото, изправени пред съдбоносни решения. От тях щеше да зависи съдбата на бъдещите поколения. Неясно оставаше кой точно е управляващата фигура. Салдур бе епископ, избран водач, докато Гай бе само отговарящ за реда офицер с юрисдикция вероотстъпниците. Но стражът бе говорел лично с патриарха. Салдур харесваше Гай, но колкото и да оценяваше ефективността му, не би се поколебал да го пожертва при нужда. Епископът бе убеден, че ако Гай все още разполагаше с рицарите си, стражът щеше да поеме командването и на Салдур не би оставало нищо друго, освен да се примири. Ала серетите бяха мъртви, а самият Гай — ранен. Със смъртта на Галиен се бе отворила врата и Салдур възнамеряваше първи да мине през нея.
Епископът погледна Гай:
— Как допусна това да се случи?
Стражът, който седеше с превързана през рамо ръка, настръхна:
— Загубих седмина добри хора и едва се измъкнах жив. Не бих нарекъл това допускане.
— И как по-точно група селяни надвиха прословутите серети?
— Не селяни. Двама бяха от рода Пикъринг, а също и Ейдриън Блекуотър беше там.
— За Пикърингови разбирам, но Блекуотър? Той е прост главорез.
— Не, той и партньорът му са нещо повече от това.
— Ройс и Ейдриън са отлични крадци. Доказаха това в Меленгар и сетне в Чадуик. Бедният Арчибалд още изпада в истерия при мисълта за тях.
— Не — каза Гай. — Има и друго. Блекуотър владее тешлорски умения, а приятелят му Ройс Мелбърн е елф.
Салдур премигна.
— Елф? Сигурен ли си?
— Минава за човек, но съм убеден.
— И това е вторият път, когато ги намираме заедно с Есрахаддон — загрижено промърмори Салдур. — Този Ейдриън още ли е тук?
— В болничната палатка е.
— Незабавно постави охрана.
— Наредих да бъде охраняван още от мига, в който го завлякохме там. Трябва да обърнем внимание на момичето. Ако не направим нещо, тя може да ни посрами — каза Гай и леко измъкна меча от ножницата. — Скърби за загубата на баща си. Не би било изненадващо, ако се хвърли от водопада в пристъп на отчаяние.
— А Томас? — запита Салдур, докато посягаше за нова порция къпини. — Очевидно е, че той няма да си държи устата. И него ли ще убиеш? Под какъв предлог? Ами всички останали в лагера, които го чуха как цяла сутрин бръщолевеше как тя била наследника? Всички ли ще убием? Ако го сторим, кой ще носи багажа ни обратно до Ерванон? — запита усмихнато.
— Не виждам нищо смешно — сопна се Гай, прибирайки изцяло меча си.
— Може би защото не гледаш от правилната перспектива — рече му Салдур. Гай беше добре обучено и жестоко куче-пазач, но му липсваше въображение. — Ами ако не я убием? Ако я направим императрица?
— Селянка? Императрица? — присмя се Гай. — Да не си си изгубил ума?
— Въпреки политическото му влияние, смятам че никой от нас, включително патриарха, не беше особено доволен от избора на Ръфъс. Той беше глупак, разбира се, но също и упорит, могъщ глупак. Всички подозирахме, че може да се наложи да бъде убит след около година, което щеше да породи хаос из новосъздадената империя. Колко по-добре би било да имаме императрица, която ще прави каквото й бъде наредено още от самото начало?