— За какво мислиш? — попита той.
Тя се усмихна стеснително и нему се стори, че забелязва оттенъци на тъга:
— Просто си мислех колко е прекрасно тук. Колко хубаво би било да живея в някоя от фермите, покрай които минавахме. Няма да ни трябва нещо префърцунено, нито дори къща — татко може да построи къща съвсем сам и да обработва всякаква земя. Няма нищо, което да не може да направи, след като веднъж си го науми, а веднъж науми ли си го, няма отказване.
— Сигурно е прекрасен човек.
— О, такъв е. Много е силен и уверен.
— Изненадан съм как те е пуснал сама.
Тракия се усмихна.
— Не си извървяла пеша целия този път, нали?
— О, не, качих се в каруцата на един амбулантен търговец, който се отби с жена си в Далгрен. Не искаха да стоят повече от една нощ и ми позволиха да пътувам с тях.
— Пътувала ли си много преди?
— Не. Бях родена в Гламрендор, столицата на Дънмор. Семейството ми обработваше под аренда ферма на Негова светлост. Преместихме се в Далгрен, когато бях на около девет и оттогава не бях напускала селото. Дори не мога да кажа, че си спомням особено много от Гламрендор. Помня само, че беше мръсно. Всички сгради бяха дървени и пътищата бяха много кални — поне така съм го запомнила.
— Още си е така — вмъкна Ройс.
— Не мога да повярвам, че си имала смелостта да тръгнеш просто така — каза Ейдриън, клатейки глава. — Трябва да е било доста разтърсващо да напуснеш Далгрен и след няколко дни да се озовеш в най-големия град в света.
— О, беше — отвърна тя, издърпвайки с малкия си пръст няколко опитали се да влязат в устата й косъма. — Почувствах се глупаво, когато осъзнах колко трудно ще бъде да ви открия. Очаквах, че ще е нещо като у дома, където бе достатъчно да попитам някого и той щеше да знае къде сте. В Колнора имаше много повече хора, отколкото очаквах. Ако трябва да съм честна, това се отнасяше до всичките ми очаквания. Търсех и търсех, и си мислех, че никога няма да ви открия.
— Предполагам баща ти ще се притеснява.
— Не, няма — отвърна тя.
— Но ако…
— Какви са тези неща? — попита тя, сочейки към изправените камъни с краставицата си. — Тези сини камъни. Толкова са странни.
— Никой не знае — отвърна Ройс.
— От елфи ли са били направени? — попита тя.
Ройс наклони глава и я погледна.
— Как разбра?
— Приличат малко на кулата край селото ми — онази, за която ви наех да отворите. Същите камъни — поне така ми се струва. Кулата също изглежда синя, но може и да е заради разстоянието. Забелязали ли сте как нещата изглеждат сини отдалеч? Предполагам ако можех да се доближа до нея, тя току-виж се окаже сива.
— Защо да не можеш?
— Защото е в средата на реката.
— Не можеш ли да плуваш?
— Трябва да си много силен плувец. Кулата е построена на скала, която се надвесва над водопад. Красив водопад — много висок. Много вода се излива. В слънчевите дни се виждат дъги във водната прах. Разбира се, доста е опасно. Поне петима умряха — само за двама се знае със сигурност, за останалите не намерихме телата — защото… — тя замлъкна, когато видя израженията на лицата им. — Нещо не е наред ли?
— Можеше да споменеш за това по-рано — каза Ройс.
— За водопада? Мислех си, че знаете. Имам предвид, държахте се, сякаш кулата ви е позната. Съжалявам.
Няколко мига се храниха мълчаливо. Тракия приключи обяда си и се изправи да огледа камъните с развяваща се зад нея рокля.
— Не разбирам — каза накрая, надвиквайки вятъра. — Ако Нидвалден е границата, тези елфически камъни защо са тук?
— Това е била земя на елфите — обясни Ройс. — Всичко наоколо. Преди да е имало Колнора или Уоррик, е било част от Ериванската империя. Болшинството не обичат да си припомнят това; предпочитат да си мислят, че човеците винаги са управлявали тук. Притеснява ги. Смешното е, че много от имената днес са елфически: Ерванон, Ренидд, Гламрендор, Галевир и Нидвалден. Самото име на тази територия, Аврин, означава зелени поля.