— Ваше Светейшество архиепископ Галиен — каза Салдур, — позволете да ви представя принцеса Ариста Есендън от Меленгар.
— Така се радвам, че дойдохте — каза й старият духовник. Устата му, лишила се от повечето си зъби, често засмукваше тънките му устни. Гласът му бе стържещ. — Моля, седнете. Предполагам сте имали неприятен ден да се тресете в каретата. Отвратителни неща. Развалят пътищата и ти разбъркват кокалите. Мразя да се качвам в тях. Усещат се като ковчег и на моята възраст човек е нащрек от влизането в каквито и да е кутии. Но предполагам трябва да търпя в името на бъдещето, бъдеще, което дори няма да видя — той неочаквано й намигна. — Мога ли да ви предложа нещо за пиене? Може би вино? Карлтън, оправдай присъствието си, нехранимайко такъв и налей на Нейно Височество чаша Монтмърси.
Дребният не каза нищо, но бързо се придвижи към сандък в ъгъла. От него извади тъмна бутилка и изтегли тапата.
— Седни, Ариста — прошепна в ухото й Салдур.
Принцесата си избра червен кадифен стол пред бюрото и като оправи роклята си, седна вдървено. Не бе спокойна, но направи усилие да овладее нарастващия страх.
Карлтън й сервира чашата червено вино на гравиран сребърен поднос. Тя започна да преценява вероятността вътре да има приспивателно или дори отрова, но отхвърли тази мисъл. Каква полза да ме упоявате? Вече направих фаталната грешка слепешком да се озова в мрежата ви. Ако Хилфред бе минал на тяхна страна, оставаше й само Бърнис срещу цялата армия на Гхент. Вече изцяло бе зависима от тях.
Ариста взе чашата, кимна на Карлтън и отпи.
— Виното е внесено от „Подправки Вандън“ в Делгос — уведоми я архиепископът. — Нямам представа къде се намира Монтмърси, но виното им е невероятно. Не мислите ли?
— Трябва да се извиня — нервно каза Ариста. — Не бях уведомена, че ще дойда директно тук. Смятах, че ще имам възможност да се освежа след дългото пътуване. Обикновено изглеждам много по-прилично. Може би трябва да се оттегля и да се срещнем утре?
— Изглеждате чудесно. Не зависи от вас. Прекрасните млади принцеси са благословени с това. Епископ Салдур е постъпил правилно, довеждайки ви директно тук, дори повече, отколкото той предполага.
— Случило ли се е нещо? — запита Салдур.
— Отгоре дойдоха сведения — той погледна към тавана и го посочи — буквално, че Луис Гай ще пътува с нас.
— Стражът?
Галиен кимна.
— Това може да е добре, не мислите ли? Той ще доведе контингент серети, нали? Това ще спомогне за реда.
— Убеден съм, че това е и намерението на патриарха. Аз обаче съм запознат с методите на действие на стража. Той няма да ме послуша и ще действа с тежка ръка. Но не това сме се събрали да обсъждаме.
Той поспря за момент, пое си дъх и отново насочи вниманието си към Ариста.
— Кажи, детето ми, какво знаеш за Есрахаддон?
Сърцето на Ариста прескочи, но тя не каза нищо.
Епископ Салдур постави ръка върху нейната и се усмихна:
— Мила, вече знаем, че месеци наред си го посещавала в Гутария и че ти е преподал каквото могъл от гнусната си черна магия. Също така знаем, че Олрик го е освободил. Но нищо от това няма значение сега. Интересува ни къде е той и дали се е свързвал с теб след излизането си от затвора. Ти си единственият човек, комуто се доверява и следователно единствената, към която би се обърнал. Кажи ни, дете, говорила ли си с него?
— Заради това ли ме доведохте тук? За да ви помогна да откриете предполагаем престъпник?
— Той е престъпник, Ариста — каза Галиен. — Независимо от казаното от него, той…
— Откъде знаете какво ми е казал? Да не сте подслушвали всяка негова думица?
— Да — отвърна безучастно той.
Краткият отговор я изненада.
— Мило момиче, старият магьосник ти разказа история, голяма част от която е истина. Само дето той премълча значителен дял.
Тя погледна към Саули, който кимна със строго бащинско изражение.
— Вуйчо ти Брага не беше отговорен за убийството на баща ти — каза й епископът. — Беше Есрахаддон.
— Това е нелепо — присмя му се Ариста. — Той беше в затвора по това време и дори не би могъл да изпраща съобщения.
— Напротив, можел е и го стори — чрез теб. Защо си мислиш те научи да направиш лечебна отвара за баща си?