Гай поклати глава:
— Моята задача, както тази на баща ми, а също и на неговия баща, е да открия Наследника на Новрон. Патриархът ми нареди да помогна в касаещите прякото сформиране на империята дела, което аз върша с радост, но то няма да ме отклони от целта на живота ми.
— Кой ще бъде, тогава?
— Негово Светейшество все още не е взел решение. Подозирам, че ще изчака развитието на съревнованието — настъпи кратка пауза, сетне Гай заговори отново. — Това е исторически момент. Всичко, за което сме работили, деликатно насочвано с векове, е на път да роди плод. Стоим на прага на нова ера за човечеството. Започналото преди близо хилядолетие ще приключи в рамките на това поколение.
— Той е забележителен — Салдур каза на Галиен.
— Така ли мислиш? — отвърна архиепископът. — Добре, защото ще дойдеш с нас.
— На съревнованието?
Галиен кимна:
— Трябва ми някой, който да уравновесява Гай. Може би ти ще си за него същото отегчение, каквото си и за мен.
Носейки малка свещ, Ариста се поколеба пред вратата. Можеше да чуе щъкането на Бърнис: оправя кревата, налива вода в легена, приготвя нощниците върху леглото по онзи ужасен слугински начин. Колкото и да бе уморена, Ариста нямаше никакво желание да отваря тази врата. Имаше твърде много неща, над които да размишлява и не би могла да понесе Бърнис точно сега.
Колко дни?
Опита се да ги преброи в главата си, проследявайки спомените си от размитите времена между смъртта на баща си и гибелта на вуйчо си; толкова много неща се бяха случили толкова бързо. Все още си спомняше бледното бащино лице, ивицата кръв и тъмното петно на матрака.
Ариста неловко се взря в стоящия до нея Хилфред.
— Още не съм готова да си лягам.
— Както желаете, милейди — отвърна тихо той, като че разбираше нуждата й да не оповестява присъствието си на дойкозвяра в стаята.
Ариста започна да се разхожда безцелно. Движеше се по коридора. Това просто движение й предоставяше усещането за контрол, за целенасоченост. Хилфред я следваше три крачки по-назад; мечът се удряше в бедрото му със звук, който тя бе чувала с години, подобно отмерващо секундите от живота й махало.
Колко дни?
Саули бе знаел, че вуйчо Пърси ще убие баща й. Знаел е преди да се случи! Преди колко време е знаел? Часове? Дни? Седмици? Каза, че се бил опитал да го спре. Това бе лъжа — трябваше да бъде. Защо не го е издал? Защо просто не е казал на баща й? Но може би Саули го беше сторил. Може би баща й е отказал да слуша. Беше ли възможно Есрахаддон наистина да я е използвал?
Слабо осветеният коридор се извиваше, следвайки контурите на кулата. Липсата на украса изненада Ариста. Разбира се, Короносната кула бе само малка част от стария дворец, само крайъгълно стълбище. Камъните бяха стари изсечени блокове, редени преди векове. Всички изглеждаха еднакви — мръсни, покрити със сажди и пожълтели като стари зъби. Отмина няколко врати, достигна стълбище и започна да се изкачва. Бе приятно да напрегне краката си след като бе стояла неподвижна толкова дълго.
Колко дни?
Спомни си Брага да търси Олрик, да я наблюдава, да урежда следенето й. Ако Салдур е знаел за Пърси, защо не се бе намесил? Защо бе позволил да я затворят в собствената й кула и унижат с този отвратителен процес? Би ли допуснал екзекуцията й? Само ако се бе обадил; ако я бе защитил, тя щеше да затвори ерцхерцога. Битката при Медфорд щеше да бъде избегната и всички тези хора щяха още да бъдат сред живите.
Колко дни преди смъртта на Брага Салдур е знаел… и не е предприел нищо?
И какви бяха тези приказки за разрухата на човечеството? Тя знаеше, че я мислят за наивна. Дали я смятаха и за невежа? Никой не разполагаше със силата да зароби цял вид. Да не говорим, че самата идея за идващата от императора заплаха бе нелепа. Та той вече бе владеел света!
Стъпалата отвеждаха в тъмна кръгла стая. Нямаше стенни свещници, факли или фенери. Единствената светлина идваше от малката свещ в ръката й. Следвана от Хилфред, Ариста пристъпи в стаята. Бяха се озовали в алабастровата корона близо до върха на кулата. Връхлетя я усещане за безпокойство. Почувства се като нарушител в забранени земи. Освен тъмнината, нямаше нищо, което да подхранва това й впечатление. И все пак принцесата се почувства както когато изследваше таван като дете — тишината, сенчестият намек за скрити, забравени от времето съкровища.