Тя също бе израснала с приказките за съкровищата на Гленморган, скрити на върха на Короносната кула. Дори знаеше историята как били откраднати и сетне върнати на следващата нощ. За кулата се носеха много легенди, включително и такива, в които известни хора бяха затворени на върха. Еретици като Едмънд Хол, за когото се предполагаше, че открил входа към свещения град Персепликуис и заплатил за това с остатъка от живота си, за да не сподели тайната си някому.
Беше тук. Всичко беше тук.
Тя обиколи стаята. Камъните остро отразяваха звуците на стъпките й, вероятно заради ниския таван или може би това бе дело на нейното въображение. Повдигна свещта и съзря врата в другия край. Бе странна такава. Висока, широка и различна от останалите си посестрими в кулата: нито дървена, нито метална. Вратата бе изработена от камък, самотен солиден блок — приличащ на гранит и изглеждащ не на място сред стените полиран алабастър.
Тя я огледа, озадачена. Нямаше мандало, дръжка или панти. Нищо, с което да се отвори. Замисли се дали да почука. Каква полза би имало от това, освен да си разкървавя кокалчетата? Поставяйки ръка върху вратата, тя натисна, но нищо не се случи. Ариста погледна телохранителя си, който мълчаливо я наблюдаваше.
— Просто исках да видя гледката от върха — каза му тя, представяйки си какво може да му минава през главата.
Точно тогава чу нещо; провлачване, разнесла се отгоре стъпка. Тя повдигна свещта и наклони глава назад. Дървеният таван бе обсипан с паяжини. Очевидно горе имаше нещо или някой.
Призракът на Едмънд Хол!
Идеята пробяга през ума й и тя поклати глава на собствената си наивност. Може би трябва да се свие в легълцето и леля Бърнис да й прочете приятна история за преди лягане. И все пак се чудеше. Какво се криеше зад тази солидна врата?
— Ехо? — разнесе се глас и тя подскочи. Видя проблясъка на друга светлина да се издига, разнесоха се изкачващи се стъпки. — Има ли някой горе?
Почувства желание да се скрие и би го сторила, ако имаше къде и ако Хилфред не бе до нея.
— Кой е там? — от ъгъла на стъпалата надникна глава. Новопоявилият се мъж бе свещеник, ако можеше да се съди по вида му. Носеше черно расо с пурпурна лента, която висеше от двете страни на врата му. Косата му бе рядка и от мястото си Ариста можеше да види зараждащата се плешивина — остров сред сивеещата коса. Онзи държеше фенер над главата си и присвиваше объркано очи към нея.
— Коя си ти? — запита той с неутрален тон. Не беше нито заплашителен, нито приветстващ, просто любопитен.
Тя се усмихна притеснено:
— Казвам се Ариста. Ариста от Меленгар.
— Ариста от Меленгар? — каза той замислено. — Мога ли да запитам какво правиш тук, Ариста от Меленгар?
— Честно? Аз… се надявах да се изкача до върха на кулата, за да видя гледката. За първи път съм тук.
Свещеникът се усмихна и започна да се кикоти.
— Значи разглеждаш забележителностите, така ли?
— Да, предполагам.
— А господинът с теб — и той ли?
— Той е моят телохранител.
— Телохранител? — мъжът спря да се приближава. — Всички млади жени от Меленгар ли имат такава защита при пътуванията си?
— Аз съм принцеса на Меленгар, дъщеря на покойния крал Амрат и сестра на крал Олрик.
— Аха! — каза свещеникът, влизайки в стаята и завивайки към тях. — Така си и мислех. Били сте част от кервана, който пристигна тази вечер, дамата с епископа на Медфорд. Видях кралската карета, но не знаех кой се вози в нея.
— А ти си? — запита тя.
— О, да, съжалявам. Аз съм монсеньор Мъртън от Гхент, роден и израснал в близкото селце на име Ибертън, на един хвърлей от Ерванон. Изобилства от риба. Баща ми бе рибар, впрочем. Ловяхме целогодишно, мрежи през лятото и въдици през зимата. Научи човек да риболовства и той никога няма да огладнее, винаги съм казвал. Предполагам и заради това дойдох тук, ако разбирате какво имам предвид.
Ариста се усмихна любезно и хвърли поглед към каменната врата.
— Съжалявам, но тази врата не отвежда навън и се страхувам, че не можете да се качите на върха — той повдигна глава към тавана и каза с приглушен глас: — той живеем там.
— Той?
— Негово Светейшество, патриарх Нилнев. Последният етаж на кулата е неговото убежище. Понякога идвам тук просто да поседя и да слушам. Когато е тихо и няма вятър, понякога може да го чуеш как се движи. Веднъж помислих, че съм го чул да говори, но може и да ми се е причуло. Все едно самият Новрон е горе. Все пак знам откъде се открива хубава гледка. Елате с мен.