Монсеньорът се обърна и заслиза обратно по стълбите. Ариста погледна за последно към вратата, сетне го последва.
— Кога слиза той? — попита тя. — Патриархът.
— Не го прави. Поне аз не съм го виждал. Той прекарва дните си в изолация — в единение с Всемогъщия.
— Ако никога не се появява, откъде знаеш, че наистина е там?
Мъртън я изгледа и се изкикоти:
— Той разговаря с хората. Урежда частни срещи с определени лица, които донасят думите му на останалите.
— И кои са тези хора? Архиепископът?
— Понякога, макар в последно време да ни изпраща декретите си по стражите — той поспря и се обърна към нея. — Предполагам знаете кои са, нали?
— Да — отговори му тя.
— Така си и помислих, предвид, че сте принцеса.
— В интерес на истината… не са посещавали Меленгар в последните години.
— Разбираемо е. Останали са само неколцина, а имат много голяма зона, която да покриват.
— Защо толкова малко?
— Негово Светейшество не е назначавал нови, не и след като ръкоположи Луис Гай. Струва ми се, че той бе последният.
Това бяха първите добри новини, които Ариста чу днес. Стражите бяха прословутите кучета пазачи на църквата. Първоначално натоварени със задачата да намерят изгубения наследник, те основали известния орден на рицарите серети. Тези рицари се грижели за изпълняването на волята на църквата — наблюдавайки духовници и светски лица за ереси. Когато те разследваха, бе сигурно, че някой ще бъде намерен виновен. Обикновено онези, които протестираха, също попадаха в тази категория.
Монсеньор Мъртън я отведе до врата два етажа по-надолу и потропа.
— Какво има? — запита ядосан глас.
— Идваме да видим гледката ти — отвърна Мъртън.
— Днес нямам време да се занимавам с тебе, Мъртън. Иди да досаждаш другиму и ме остави на мира.
— Не е за мен. Принцеса Ариста от Медфорд е тук и иска да види гледката от кулата.
— О, не, наистина — каза му Ариста, клатейки глава, — не е чак толкова важно. Просто…
Вратата се отвори, разкривайки дебеланко, компенсиращ излишъка на тегло с пълната липса на коса. Бе облечен изцяло в червено, със златна плетена връв около кръста си. Бършеше мазните си ръце в кърпа и напрегнато се взираше в Ариста.
— В името на Мар! Принцеса!
— Дженисън! — скастри го Мъртън. — Не подобава на един църковен прелат да говори по такъв начин.
Дебелакът хвърли намръщен поглед към монсеньора:
— Виждате ли как се отнася към мен? Смята ме за въплъщение на Уберлин, само защото обичам да похапвам и пийвам.
— Не аз те съдя, а нашият повелител Новрон. Може ли да влезем?
— Да, да, разбира се, заповядайте.
Стаята представляваше безпорядък от дрехи, пергаменти и картини, които лежаха по пода или бяха облегнати на кошници и сандъци. В единия ъгъл имаше бюро, в другия — голяма наклонена маса, върху която имаше карти, мастилени бутилки и дузини пера. Нищо не изглеждаше да си е на мястото или изобщо да притежава такова.
— Ол… — Ариста почти бе произнесла олеле, но спря, защото осъзна, че звучи като Бърнис.
— Да, бива я гледката, нали? Прелат Дженисън е далеч от подреден.
— Акуратен съм в картите си; само това е от значение.
— Не и за Новрон.
— Виждате ли? И естествено, не мога да отвърна. Кой би могъл да се надява да се мери с Негово Светейшество монсеньор Мъртън, който лекува болните и говори с Бога?
Ариста, която бе последвала Мъртън през стаята към покрита със завеси стена, спря, докато спомен от детството й я сполетя. Поглеждайки към Мъртън, тя запита:
— Ти си избавителят на Фелън Майър?
— Аха! Разбира се, не ви е казал. Би било твърде горделиво да признае, че той е избраникът.
— О, престани — бе ред на Мъртън да се намръщи.
— Ти ли беше? — попита принцесата.
Мъртън кимна и грубо изгледа Дженисън.
— Чух за това. Беше преди години. Била съм вероятно на пет или шест, когато чумата дойде във Фелън Майър. Всички бяха изплашени, защото тя се приближаваше от юг и Фелън Майър не е далече от Медфорд. Спомням си татко да казва, че трябва да преместим двора в Дрондил Филдс, само дето не се наложи. Чумата така и не се разпространи повече.