— Защото той я спря — каза Дженисън.
— Не съм! — изръмжа Мъртън. — Новрон го стори.
— Но той те изпрати там, нали?
Мъртън въздъхна:
— Просто направих това, което Бог ме помоли.
Дженисън погледна към Ариста:
— Виждате ли? Как се очаква да се съревновавам с човек, когото самият Бог е избрал да си говори?
— Чул си гласа на Новрон да ти казва да спасиш хората от Фелън Майър?
— Той насочваше стъпките ми.
— Но ти също му говориш — настоя Дженисън, поглеждайки към Ариста. — Няма да си признае, разбира се. Подобно нещо би било ерес, а Луис Гай ей го къде е — прелатът седна на табуретка и се изкикоти. — Не, добрият монсеньор тук няма да си признае, че си води раздумки с нашия Бог, но аз съм го чувал. Късно през нощта, в коридорите, когато си мисли, че всички останали спят — Дженисън повиши с октава гласа си, като че имитираше младо момиче: — Боже, защо ме държиш буден с това главоболие, когато имам работа на сутринта? Какво? О, разбирам, колко мъдро от твоя страна.
— Достатъчно, Дженисън — каза Мъртън със сериозен глас.
— Убеден съм, че е, монсеньор. Сега се насладете на гледката си и ме оставете да си доям.
Прелатът взе пилешко краче и заглозга отново, докато Мъртън дръпна завесите, за да разкрие великолепен прозорец. Бе огромен, почти широк колкото стаята, разделен от три каменни колони. Гледката спираше дъха. Голямата луна осветяваше нощта, сякаш бе лампа, която можеше да бъде докосната само с протягане, увиснала сред пръснати брилянти.
Ариста постави ръка на перваза и погледна надолу. Видя виещата се сребърна линия на река далеч отдолу, блеснала на лунната светлина. В основата на кулата лагерни огньове обграждаха града, самите те прилични на звезди. Когато погледна право надолу, главата й се завъртя, а сърцето затупа ускорено. Чудейки се колко близо е до върха на кулата, тя погледна нагоре и преброи още три реда прозорци преди алабастровата бяла корона.
— Благодаря — каза тя на Мъртън и кимна към Дженисън.
— Бъдете сигурна, Ваше Височество, той е там горе.
Принцесата кимна, без да разбира дали той има предвид бога или патриарха.
Глава 4
Далгрен
В продължение на пет дни Ройс, Ейдриън и Тракия си пробиваха път през безименното море от дървета в източния край на Аврин: оспорван от Олбърн и Дънмор район. Всяко от кралствата претендираше за заобикалящата ги огромна, гъста гора, но никое не си бе давало зор да приключи спора — до основаването на Далгрен. Огромната гора, наричана просто Изтока или Източните пущинаци, оставаше неизсечена, недокосната, неопорочена. Пътят им, представлявал широко платно през Олбърн, бързо се превърна в следи от кола с прорасла между тях трева. Нямаше огради, ферми или крайпътни ханчета, които да прорязват стените от зеленина; нито се разминаваха с други пътници.
Тук на североизток картите бяха бегло схематични, като на север от Нидвалден нищо не бе нанесено.
Имаше моменти, в които красотата на гората спираше дъха, дори бе свръхестествена. Монолитни брястове се извисяваха над тях, оформяйки висок тунел. Напомняше на Ейдриън за малкото кратки моменти, в които бе надничал в Мареската катедрала в Медфорд. Източените стволове на дърветата се протягаха над пътеката подобно на църковните подпори, оформяйки пещера от растителност, прорязана от деликатни лъчи приглушена светлина. Ъгълът на виделината създаваше впечатление на влязъл от редици прозорци в покрива. По земята бяха пръснати туфи папрат, пробили през мекия килим на миналогодишните кафяви листа. Хор птици пееха в невидените височини, а сред крехките листа като кашлица, шепот и суматоха на събрание шумоляха катерици. Бе красиво и същевременно обезпокоително, подобно потапяне прекалено навътре в непознатите, несъзрените и неопитомени места.
С течение на времето пътуването бе ставало все по-трудно. Неотдавнашните пролетни бури на места бяха съборили дървета върху пътеката, които запречваха пътя не по-малко успешно, от която и да е крепостна стена. Слязоха от конете и поведоха борба с гъстите храсти, докато Ройс търсеше заобиколен път. Минаваха часове, а те още не се връщаха на пътя. Изподраскани и потни, превеждаха конете си през няколко рекички, докато не се изправиха пред стръмнина. Поглеждайки към каменистото й дъно, Ейдриън хвърли скептичен поглед към Ройс. Обикновено не подлагаше на съмнение усещането му за посока или избрания от него път; Ройс имаше безпогрешното умение да се ориентира в дивотата и го бе доказал многократно. Боецът вдигна глава, но не можа да види нито слънцето, нито небето — клони и листа узурпираха гледката.