Терън Ууд седеше сред останките от дома си. Едрият фермер, с тъмна груба кожа, имаше къс кичур посивяла коса над изсеченото от вятъра и слънцето лице. Толкова дълго се бе борил със земята, че изглеждаше като част от нея: чепат дънер с лице като обрулена скала. Държеше коса между краката си и си почиваше облегнат на една от непокътнатите стени, бавно следвайки контурите на закривеното острие с точило. Камъкът стържеше напред и назад, докато мъжът се взираше в полето с изражение, определено от Ейдриън като презрение.
— Татко! Върнах се! — Тракия изтича до фермера и увисна на врата му. — Липсваше ми.
Терън изтърпя стискането и се взря в тях:
— Тези ли са?
— Да. Това са Ейдриън и Ройс. Дошли са чак от Колнора, за да ни помогнат. Те могат да вземат оръжието, за което Есра ни каза.
— Аз си имам оръжие — изръмжа фермерът и отново се върна към преустановеното заточване. Звукът бе студен и стържещ.
— Това? — попита Тракия. — Косата ти? Маркграфът имаше меч, щит и броня и…
— Не е това. Имам друго оръжие. Много по-голямо; много по-остро.
Объркана, тя се огледа. Старецът не каза нищо повече.
— Нямам нужда от каквото там е скрито в кулата, за да убия звяра.
— Но ти ми обеща!
— И удържах на думата си — отвърна той, прокарвайки бруса още веднъж. — Чакането само направи оръжието ми по-остро.
Той потопи камъка в кофата вода до себе си. Доближи го отново до острието, но спря и каза:
— Всяка сутрин щом отворех очи, виждах счупеното легло на Тад и люлката на Хикъри. Натрошената бъчва, която Тад направи; нивите, които засях за него: леещи клас без моя намеса. Най-добрият сезон от десетилетие. Щях да пожъна повече от достатъчно, за да платя за договора и инструментите и щеше да ми остане. Щях да му построя магазин. Дори можех да си позволя знак и прозорци от истинско стъкло. Щеше да има дъсчена врата с панти и гвоздеи. Магазинът му щеше да стане най-добрата къща в цялото село. По-добра и от имението. Хората щяха да минават и да се взират, чудейки се какъв ли велик човек притежава подобен бизнес. Колко добър би бил този бъчвар, щом може да си позволи подобен дюкян?
Копелетата от Гламрендор, които не искаха да му позволят да си отвори магазин, как щяха да се чудят. Щеше да има дървен покрив и украсени стрехи, тезгях от твърд дъб и железни куки, на които да окачва фенери, когато остане да работи до късно през нощта. Бъчвите му щяха да бъдат складирани в помещение на гърба на магазина. Щях да го направя голямо — колкото плевня — и да го боядисам в червено, за да не остава незабелязано. Щях да му взема и кола, дори ако трябваше и сам да я сглобя. Така би могъл да праща поръчките си из Аврин, дори обратно до Гламрендор. Лично бих я откарал там, само за да видя изненадата и гнева по лицата им.
„Добрутро“, щях да им казвам, хилейки се като крокодил. Ето още една партида от Тадеус Ууд, най-добрият бъчвар в Аврин. Те ще се свиват и сипят проклятия. Да, мойто момче не е прост фермер, сър. От него щеше да започне традицията на семейство Ууд като занаятчии и магазинери.
Селото щеше да се разрасне. Щяха да се заселват още хора и да започват собствен бизнес. Ала Тад щеше да е първият, най-големият и най-добрият. Щях да се погрижа за това. Скоро това щеше да е град, читав град, а Ууд — най-успялото семейство; търговско семейство, даващо пари за изкуството и разхождащо се с хубави карети. Тази къща щеше да е истинско имение, защото Тад щеше да настоява, но аз не бих имал нищо против. Щях да се задоволя да гледам как Хикъри расте, как се учи да чете и пише; и може би как го назначават за магистрат. Внукът ми в черните роби! Да, сър, магистрат Ууд отива в съда с прекрасна карета, а аз съм застанал и го гледам.
Виждам го. Всяка сутрин се събуждам; сядам; поглеждам надолу по Стоуни Хил и виждам всичко това. Точно там, в растящото пред мен поле. Не съм го прекопавал. Не съм го обработвал, но я го погледнете. Най-добрата реколта, която някога съм имал, ставаща все по-висока всеки ден.
— Татко, моля те, ела с нас у Ботуикови. Вече става късно.
— Това е моят дом! — изрева старецът, но не на нея. Очите му бяха все още върху полето. Той заточи острието още веднъж. Тракия въздъхна.
Настъпи продължително мълчание.
— Ти върви с приятелите си. Аз се заклех да не го търся, но винаги има шанс той да дойде при мен.
— Но, татенце…