Тя кимна, очевидно насила.
— А вие двамата кои сте?
— Това са Ейдриън и Ройс — най-накрая промълви Тракия, — от Колнора в Уоррик. Потърсих ги там за помощ. Това е господин Грифин, основателят на селото.
— Дойдох тук с брадва, нож и не още много неща. Останалите бедни души бяха достатъчно глупави да ме последват, защото им казах, че ги очаква по-добър живот, а те сглупиха да ми повярват — той протегна ръка. — Наричайте ме Винс.
— Аз съм Дилън Макдърн — каза голият до кръста мъж. — Тукашният ковач. Предположих ще искате да знаете това. Имате коне, нали? Момчетата ми казват, че завели два в конюшнята преди малко.
— Това е Мей — каза Винс, представяйки старата жена. Тя кимна бавно. След като се бе изяснило, че Тракия е добре, старата жена се прегърби, а очите й станаха матови и отнесени, докато тя се отдалечаваше с клонките си.
— Не й обръщайте внимание. Тя… не й е леко напоследък — Винс хвърли поглед към Дилън, който кимна.
Момчето се завърна, водейки още един мъж. По-стар от Макдърн, по-млад от Грифин и по-слаб от двамата, той влачеше крака, присвивайки очи напук на оскъдната светлина. В ръцете си държеше прасенце, което се мъчеше да промени този факт.
— Защо си си донесъл прасето, Ръсел? — попита го Грифин.
— Момчето каза, че съм ви бил нужен. Каза, че било спешно.
Грифин погледна към Дилън, който му върна погледа с лихвата на повдигнати рамене:
— Спешните случаи често могат да бъдат разрешавани с прасета, нали?
Ръсел се намръщи:
— Едвам я хванах. Раздразва се след цял ден с Пърл и няма начин да я пусна сега, като пада нощта. Какъв е спешният случай?
— Оказа се, че няма такъв. Фалшива тревога — каза Грифин.
Ръсел поклати глава.
— В името на Мар, Винс, изплаши ме до смърт. Следващия път ще увиснеш на въже, само и само да уплашиш хората.
— Не беше нарочно — посочи с глава Ройс и Ейдриън. — Мислехме, че тези са замислили нещо.
Ръсел ги погледна:
— Посетители, а? Откъде идвате?
— Колнора — отвърна Тракия. — Аз ги поканих. Есра каза, че те могат да помогнат на баща ми. Надявах се, че ще им позволиш да останат с нас.
Ръсел я погледна и въздъхна тежко с навъсване, събрало крайчетата на устата му.
— О, добре тогава — заекна Тракия, изглеждайки засрамена. — Мога да попитам дякон Томас дали…
— Разбира се, че могат да нощуват при нас, Тракия. Не би трябвало дори да питаш за подобно нещо — хващайки прасенцето под мишница, той постави ръка на лицето й и я погали по бузата. — Просто Лина и аз… бяхме убедени, че си си отишла. Че си намерила по-добър дом.
— Никога не бих изоставила баща си.
— Не. Не, предполагам не би. Ти и баща ти сте си лика-прилика в това отношение. Камъни и двамата. Марибор да е на помощ на онзи, който намери когото и да е от вас на пътя си.
Прасето направи опит да избяга, извивайки се, ритайки с копитца и квичейки. Ръсел го улови точно навреме.
— Трябва да се връщам. Жената ще ме търси. Ела, Тракия. Доведи и приятелите си — поведе ги към къщиците. — В името на Мар, момиче, откъде си взела тази рокля?
Докато останалите се раздвижиха, Ройс остана на мястото си. Ейдриън му хвърли любопитен поглед, но продължи с другите. Партньорът му остана на пътеката, наблюдавайки как селяните бързат да оползотворят последните остатъци дневна светлина: носейки вода, окачайки дрехи, събирайки животни. Пърл обикаляше около кладенеца със сведено само до две прасета стадо. Мей Дръндъл излезе от къщата си с дръпната забрадка и висяща сива коса. За разлика от останалите, тя се движеше бавно. Тя отиде встрани от дома си, където имаше три забити в земята дъски, подобно на маркировките на Касуелови. Постоя права за миг, сетне коленичи за известно време и накрая се прибра обратно вътре. Тя бе последният прибрал се жител на селото.
Навън останаха само Ройс и мъжът до кладенеца.
Който не беше фермер.
Ройс го бе забелязал от мига, в който се бяха завърнали. Дългата му стройна фигура мълчаливо се опираше на излака, отпочивайки в сенките, така че почти се сливаше с фона. Косата му се лееше свободна по раменете: тъмна с редки сребърни жилки. Имаше високи скули и дълбоки мрачни очи. Обгърналата го дълга роба блестеше с последните слънчеви лъчи. Бе неподвижен. Очевидно чакането не го безпокоеше и бе отлично обучен в изкуството на търпението.