Не изглеждаше стар, но крадецът не се оставяше това да го заблуди. Мъжът не се бе променил особено, откакто преди две години Ройс, Ейдриън, младият принц Олрик и монах на име Майрън му бяха помогнали да избяга от затвора Гутария. Цветът на робата му беше различен, ала пак неопределим. Колебанието на Ройс този път варираше между тюркоазено и тъмно зелено. Както винаги, широките ръкави скриваха отсъствието на ръце. Също така си бе пуснал брада.
Наблюдаваха се един друг, сетне Ройс мълчаливо прекоси поляната. Два призрака, срещащи се на кръстопът.
— Отдавна не сме се виждали, Есра. Или да те наричам господин Хаддон?
Мъжът наклони глава, повдигайки очи.
— И аз се радвам да те видя, Ройс.
— Откъде знаеш името ми?
— Магьосник съм. Или това ти е убягнало при последната ни среща?
Ройс помълча и се усмихна:
— Знаеш ли, може и да е. Дали няма да е по-добре да ми го запишеш, за да не го забравям повече?
Есрахаддон повдигна вежда:
— Това беше малко грубо.
— Откъде знаеш кой съм?
— Гледах Конспирацията за короната в Колнора. Намерих декорите за жалки и оркестрацията отвратителна, но историята си струваше. Особено ми хареса дръзкото бягство от кулата, а малкият монах беше много забавен — любимият ми образ. Също останах доволен, че в историята нямаше магьосник. Чудя се кому трябва да благодаря за този пропуск; определено не на теб.
— Те също не използваха истинските ни имена. Така че ти как ги узна?
— Ти как би узнал името си, ако беше на мое място?
— Щях да питам хора, които знаят. Та кого си питал?
— Ти би ли ми казал?
Ройс се намръщи:
— Има ли въпрос, на който да не отговаряш с друг такъв?
— Съжалявам, навик е. Бях учител през по-голямата част от живота си на свобода.
— Речта ти се е променила — отбеляза Ройс.
— Благодаря ти за наблюдателността. Много се постарах. Стоях в много таверни през последните две години и слушах. Езиците ми се удават, говоря няколко. Още не зная всички разговорни думи, но не беше трудно да се нагодя към общата граматика. В крайна сметка е същият език, само дето говореният от вас диалект е малко… по-опростен от това, на което аз бях свикнал. Като да говориш с груб акцент е.
— Значи си открил кои сме, като си гледал лоши пиеси и си научил езика, слушайки пияници. Сега ми кажи защо си тук и по-важно, за какво сме ти ние?
Есрахаддон се изправи и бавно обиколи кладенеца. Погледна към земята, където последните слънчеви лъчи прозираха през листата.
— Бих могъл да ти кажа, че се крия тук и това би прозвучало достоверно. Бих могъл също да река, че съм научил за съдбата на това село и съм дошъл да се притека на помощ, защото така правят магьосниците. Разбира се, и двамата знаем, че няма да повярваш на тези отговори. Така че нека спестим време. Защо ти не ми кажеш защо съм тук? Тогава можеш да се опиташ да прецениш по реакцията ми дали си прав или не, тъй като тъй или иначе възнамеряваш да постъпиш така.
— Всички магьосници ли са били толкова досадни като тебе?
— Много по-зле, страхувам се. Аз бях един от най-младите и най-милите.
Млад мъж — май името му беше Тад, помисли си Ройс — изтича с кофа в ръка.
— Става късно — тревожно каза той, докато пълнеше съда с вода. Няколко ярда по-натам Ройс видя жена да се мъчи да вкара упорит козел в къщата, докато момче го буташе отзад.
— Тад! — извика мъж и момчето се обърна рязко.
— Ида!
То се усмихна, кимна им, грабна кофляка и изтича обратно по пътя, същевременно съумявайки да разлее половината вода.
— Тук си, защото ти трябва нещо от Авемпарта — започна Ройс. — И не мисля, че е меч-демоноубиец. Използваш бедното момиче и изтерзания й баща да примамят Ейдриън и мен тук, за да завъртим дръжка, която очевидно представлява проблем за тебе.
Есрахаддон въздъхна.
— Разочароващо. Мислех те за по-умен. И тези постоянни намеци за недъга ми са отегчителни. Не използвам никого.
— Значи в кулата наистина има оръжие?
— Точно така.
Ройс го изгледа преценяващо за момент, сетне се намръщи.
— Не можеш да разбереш дали лъжа, нали? — магьосникът се усмихна самодоволно.
— Не мисля, че лъжеш, но и не мисля, че казваш истината.
Веждите на Есрахаддон се повдигнаха: