— Това е друго нещо. Може и да не си напълно загубена кауза.
— Може би в кулата има оръжие. Може би то ще ни помогне да убием… каквото ги тормози. Но може би ти на първо място си призовал звяра, за да имаш повод да ни повикаш тук.
— Логично — кимна Есрахаддон. — Болезнено манипулативно, но мога да проследя разсъжденията. Ала ако си спомняш, нападенията над селото са започнали преди да изляза от затвора.
Ройс още веднъж се намръщи:
— Тогава защо си тук?
Есрахаддон се усмихна:
— Нещо, което трябва да разбереш, момчето ми, е че чародеите не са извори на информация. Но трябва да знаеш поне това: фермерът Терън и дъщеря му днес нямаше да са сред живите, ако не се бях появил и не я бях изпратил да ви доведе.
— Добре. Присъствието ти на това място си е твоя работа. Приемам това. Но аз защо съм тук? Поне това би могъл да ми кажеш, нали? Защо да си правиш труда да узнаваш имената ни и да откриваш къде сме — наистина впечатляващо, впрочем — когато би могъл да наемеш първия срещнат крадец да разбие ключалката?
— Защото не всеки би ми свършил работа. Ти си единственият, който може да отвори Авемпарта.
— Искаш да кажеш, че съм единственият крадец, когото познаваш?
— Помага да слушаш какво говоря. Казах, че само ти можеш да отвориш кулата.
Ройс се взря в него.
— Има чудовище, което убива без ред — каза му Есрахаддон с неочаквана сериозност. — Създадено от човек оръжие не може да го нарани. То идва нощем и хора умират. Нищо не може да го спре с изключение на меча, който лежи скрит в тази кула. Трябва да откриеш начин да влезеш вътре и да го вземеш.
Ройс продължаваше да се взира.
— Прав си. Това не е цялата истина, но въпреки това е вярно и е всичко, което съм склонен да обясня… засега. За да узнаеш повече, е необходимо да влезеш вътре.
— Да крадеш мечове — промърмори предимно за себе си Ройс. — Добре, да видим кулата. Колкото по-рано я видя, толкова по-рано мога да започна с проклятията.
— Не — отвърна магьосникът. Отново сведе поглед в земята, където слънцето вече бе изчезнало. Погледна нагоре към смрачаващото се небе. — Пада нощта и трябва да се приберем. Ще отидем на сутринта, но тази нощ ще се скрием с останалите.
Ройс изучаваше магьосника:
— Знаеш ли, когато за първи път те срещнах, имаше всички тези приказки за големия страшен магьосник-гръмовержец, който може да мести планини, а се оказва, че не можеш да надвиеш някакво чудовище или да отвориш стара кула. Мислех те за по-могъщ.
— Бях — отвърна Есрахаддон и за първи път повдигна ръце, оставяйки ръкавите да се отдръпнат и разкрият чоканите на мястото на ръцете. — Магията малко прилича на свиренето на цигулка. Дяволски е трудно без ръце.
Вечерята тази вечер се състоеше от зеленчукова яхния, невзрачна комбинация от целина, лук и картофи в рядък бульон. Ейдриън получи малка порция, която беше далеч от засищаща, но му се стори изненадващо вкусна, гарнирана с необичайни подправки, оставящи изгарящ вкус в устата.
Лина и Ръсел Ботуик спазиха обещанието си да ги приютят за през нощта; любезност, която съумяха да оценят напълно, когато установиха колко вече е претъпкана къщата им. Имаха три деца, четири прасета, две овце и коза на име Мами — всичко това наблъскано в една стая. Комарите също се възползваха от гостоприемството, застъпвайки на нощната си смяна в замяна на мухите. Бе трудно да се диша в изпълнената с пушек и животинска миризма къща. Ройс и Ейдриън се разположиха колкото се може по-близо до вратата и седнаха на пода.
— Нямах си и представа от земеделие — казваше Ръсел Ботуик. Както повечето селяни, бе облечен в дрипава риза до колене, пристегната в кръста с парче връв. Широките кръгове под очите му бяха друг белег, характерен за всички обитатели на Далгрен. — Бях свещоливник в Дрисмуур. Работех като калфа на Хитил стрийт. Благодарение на Терън оцеляхме през първата си година тук. Щяхме да умрем от глад или студ, ако не бяха Терън и Ади Ууд. Те ни взеха под крилото си и ни помогнаха да построим тази къща. Терън ме научи как да ора.
— Ади ми акушира, когато раждах близнаците — каза Лина, докато пълнеше купи, които Тракия подаваше на децата. Близначките и Тад се взираха от сламениците си. — А Тракия бе нашата детегледачка.
— Не сме се поколебавали нито за миг да я приемем тук — каза Ръсел. — Ще ми се само Терън да не беше толкова твърдоглав и също да дойде…
— Просто не мога да се нагледам на роклята й — каза за пореден път Лина Ботуик, поглеждайки към Тракия и поклащайки глава. Ръсел измърмори нещо, но тъй като устата му бе пълна, не стана ясно какво.