Дякон Томас произнесе само персонализираната част от службата, където споменаваше отдадеността й към семейството и църквата. Мей бе последната от рода си. Синовете й бяха умрели от болест преди да навършат шест, а съпругът й бе убит от звяра преди по-малко от пет месеца. В панегирика си Томас публично изрази мислите на всички: че макар смъртта на старата жена да бе ужасна, може би за нея това не бе толкова зле. Някои дори споделиха, че тя оставяла подканяща свещ на прозореца си през последните две нощи.
Както обикновено, нямаше тяло за погребване, така че просто вбиха дъска в земята, върху която бе прогорено името на мъртвата. Тя стоеше до маркерите с надпис ДЕЙВИ, ФИРТ и УЕНТ ДРЪНДЪЛ.
Присъстваха всички с изключение на Ройс и Есрахаддон. Дори Терън Ууд се появи да отдаде почит. Старият фермер изглеждаше дори по-измъчен и изтощен от снощи и Ейдриън заподозря, че е стоял буден цяла нощ.
След края на опелото, селото сподели трапезата си. Мъжете наредиха маси една до друга насред селото и всяко семейство донесе чиния. Пушена риба, кървавица (наденица от свинска кръв, мляко, мас, лук и овесена каша) и овнешко бяха сред най-носените блюда.
Ейдриън стоеше настрани, облегнат на кедрово дърво и ги наблюдаваше.
— Заповядай — каза му Лина.
— Не изглежда като да има много тук. Имам провизии в раницата си — увери я той.
— Глупости. Всеки яде след погребението. Мей щеше да настоява, а каква е целта на погребението, ако не да се отдаде почит на умрелия?
Тя се взираше в него, докато той кимна и започна да оглежда масите за чиния.
— Значи вашите коне са в конюшните на замъка? — разнесе се глас зад него и той се обърна, за да види пълничък човечец в расо. Той бе първият човек, който не изглеждаше да има отчаяна нужда от храна. Бузите му бяха зачервени и налети, а когато се усмихваше, очите му почти се затваряха. Не изглеждаше ужасно стар, но косата му бе снежнобяла — както и късата му брадичка.
— Ако ти си дякон Томас, тогава да — отвърна Ейдриън.
— Аз съм. И за мен бе удоволствие да услужа. Доста съм самотен нощем в онази празна къща на хълма. Чуваш всеки звук. Капак се хлопне от вятъра, метрак проскърца — може да бъде доста изнервящо. Сега поне мога да приписвам шумовете на конете ви. Естествено, не мога да ги чуя, защото конюшните са чак долу, но поне мога да си представям, нали? — дяконът се изкикоти. — Но честно, там може да бъде доста мизерно. Свикнал съм да бъде сред хора и изолацията на имението ми е голям проблем — рече, докато насипваше планина овнешко в чинията си.
— Трябва да е ужасно. Но се обзалагам, че има хубава храна. Тези благородници знаят как да натъпчат килера, нали?
— Да, разбира се — отвърна духовното лице. — В интерес на истината, маркграфът притежава забележителна колекция пушено месо, да не споменаваме пивото и виното. Но аз вземам само колкото ми е нужно.
— Естествено — съгласи се Ейдриън. — Само като те погледна и мога да кажа, че не изглеждаш като човек, който би се възползвал от ситуацията. Ти ли осигури бирата за погребението?
— О, не — отвърна дяконът, втрещен. — Не бих си позволил да оплячкосвам замъка така. Както каза, не съм човек, който би се възползвал и запасите там не ми принадлежат, за да ги раздавам, не е ли така?
— Разбирам.
— Погледни сиренето — каза дяконът, зашепвайки от споменатото и депозирайки го в устата си. — Едно трябва да се признае — каза с пълна уста, — Далгрен знае да урежда погребения.
Когато стигнаха до края на масите, Ейдриън се огледа за място, на което да седне. Малкото пейки бяха запълнени с хора, които ядяха от скута си.
— Марш, дечища! — викна към Тад и Пърл дяконът. — Няма какво да заемате пейка. Седете на тревата — те се намръщиха, но станаха. — Ти там, Ейдриън, нали? Ела седни тук и ми разправи какво е докарало мъж, който притежава кон и три меча в Далгрен. Вярвам, че не си благородник, иначе щеше да потропнеш на вратата ми вчера.
— Не, не съм благородник, но това ме навежда на мисълта: как наследи имението?
— Хм? Наследил? О, нищо не съм наследил. Просто там е моят пункт като обществен слуга да помагам в кризи като тази. Когато маркграфът и хората му умряха, знаех, че трябва да се грижа за това притеснено стадо и да пазя интересите на краля. Така че изтърпявам трудностите и правя каквото мога.
— Като например?
— А? — запита дяконът, докато откъсваше парче овнешко, оставило устата и част от бузата му лъскави с мазнина.