— Гилдиите вече не ми допадат особено — студено отвърна Ройс.
— А тоя кой е? — попита Етчър, сочейки към Ейдриън. — Слугата на Дъстър? Носи достатъчно оръжия и за двама им.
Прайс се усмихна към зеления:
— Това е Ейдриън Блекуотър и аз не бих си позволил да го соча; има вероятност да си изгубиш ръката.
Етчър погледна скептично към Ейдриън.
— Какво? Значи той е нещо като майстор мечоносец, така ли?
Прайс се изкикоти.
— Меч, копие, стрела, камък, каквото е под ръка — обърна се към Ейдриън. — Диамантът не знае много за теб, но се носят доста слухове. Според един си бил гладиатор. Друг твърди, че си бил генерал в калианската армия — и то успешен, ако човек може да има вяра на хорските приказки. Дори съществува история, в която си заловен ухажор на екзотична източна кралица.
Някои от диамантите, включително Етчър, се изкикотиха.
— Колкото и да бе забавна тази реминисценция, Прайс, имаш ли причина за спирането ни?
— Имаш предвид освен забавлението? Освен тормоза? Освен припомнянето, че Черният диамант контролира този град? Освен уведомлението, че безгилдийни крадци като теб нямат право да практикуват тук и че самият ти не си добре дошъл?
— Да, това имах предвид.
— Всъщност има и още едно нещо. Едно момиче ви търси.
Ройс и Ейдриън се спогледаха любопитно.
— Тя разпитваше наоколо за двама крадци на име Ейдриън и Ройс. Колкото и да беше забавно да чуя публичното споменаване на имената ви, за Черния диамант е срамно някой в Колнора да се интересува от крадци, които не са част от гилдията. Хората може да си изградят погрешно впечатление за града.
— Коя е тя? — запита Ройс.
— Никаква идея.
— Къде е?
— Спи под Търговската арка на Капиталния булевард, така че отпадат вариантите да бъде дъщеря на богат търговец или благородна начинаеща. Тъй като пътува сама, отпада и възможността да ви търси, за да ви убие или арестува. Ако трябваше да позная, бих казал, че иска да ви наеме. Трябва да кажа, ако тя е от типа на обичайните ви клиенти, аз лично бих си избрал нещо по-традиционно. Все трябва да има някоя ферма за прасета, в която да постъпите на работа. Поне ще сте сред сродна компания.
Тонът и изражението на Прайс станаха сериозни:
— Намерете я и се омитайте заедно с нея. Утре по залез да ви няма. Би било добре да побързате. Поизчистена, може да се окаже хубавичка и да се продава на добра цена или поне да предостави няколко приятни минути някому. Подозирам, че единствената причина, поради която още никой не я е докоснал е, че навсякъде ръси имената ви. Тук Ройс Мелбърн е все още нещо като плашило.
Прайс се обърна да си ходи и подигравателният му тон се завърна:
— Срамота е, че не можете да останете; в театъра играят пиеса за двама крадци, оставили се да ги обвинят в убийството на краля на Медфорд. Съставена е по истински случай — убийството на Амрат преди няколко години — Прайс поклати глава. — Абсолютно нереалистично. Представяте ли си опитен крадец да бъде подмамен в замък, от който да открадне меч, само за да спаси някого от дуел? Автори!
Прайс продължи да поклаща глава, докато той и останалите крадци оставиха Ройс и Ейдриън, и се изгубиха в улиците на далечния бряг.
— Е, това бе приятно, не мислиш ли? — каза Ейдриън, докато двамата възобновяваха пътя си, този път обратно по хълма към булевард Капитален. — Приветлива групица. Усещам леко разочарование, че са изпратили само четирима.
— Довери ми се, бяха доста опасни. Прайс е първи офицер на Диаманта, а останалите двама бяха кофаджии. Имаше още шестима, по трима от всяка страна на моста, за всеки случай. Нямаше да рискуват. Вече по-добре ли се чувстваш?
— Много, благодаря ти — Ейдриън извъртя очи. — Дъстър, а?
— Не ме наричай така — каза Ройс със сериозен тон. — Никога не ме наричай така.
— Как? — запита невинно Ейдриън.
Ройс въздъхна, сетне му се усмихна:
— Върви по-бързо, очевидно ни очаква клиент.
Събуди я груба ръка върху бедрото й.
— К’во има в чантата, сладуранке?
Объркано и неориентирано, момичето разтърка очи. Намираше се в канавката под Търговската арка. Косите й бяха приютили сред себе си листа и клони, а роклята можеше да се определи като дрипав парцал. Притискаше малка кесия към гърдите си, връвта на която обвиваше врата й. Повечето преминаващи можеха да я вземат за хвърлена край пътя торба боклук или насъбрани от метачите боклуци и клони. Но в града имаше обитатели, които проявяваха интерес дори към този тип отпадъци.