Първото нещо, което видя, след като очите й можеха да се фокусират, бе мрачното, изпито лице и лигаво-зейналата уста на приклекналия над нея мъж. Тя изпищя и се опита да пролази надалеч. Ръка я сграби за косата. Силни ръце я притиснаха надолу, приковавайки китките й към земята.
Почувства горещия му дъх на лицето си — ликьор и пушек. Той изтръгна кесийката от пръстите й и я откъсна от врата.
— Не! — тя освободи една от ръцете си и се пресегна. — Това ми трябва.
— И на мен — осведоми я мъжът весело, докато блъскаше крайника й настрани. Прецени тежестта на кесията и видимо доволен я прибра в нагръдния си джоб.
— Не! — протестира тя.
Той седна върху нея, притискайки я към земята и прокара пръсти през лицето й, покрай устните, по врата. Спряха се на последно споменатия и стиснаха леко. Тя се замята в борба да си поеме дъх. Оня притисна устните си към нейните с такава сила, че тя не само можа да установи липсата на някои зъби в устата му, но и да посочи кои точно. Острите му мустаци я бодяха по брадичката и страните.
— Тихичко — прошепна той, — само загряваме. Тряя ’си запазиш силиците — той се надигна, изправи се на колене и посегна да си разкопчава панталоните.
Тя се бореше, дращейки и ритайки. Той притисна ръцете й под коленете си и краката й не уцелиха нищо. Тя изпищя. Мъжът я зашлеви в отговор. Шокът я разтърси и тя се взираше зашеметена, докато той продължаваше тромаво да се разкопчава. Болката още не я бе заляла, не напълно. Натрупваше се в бузата и добавяше още масло в огъня. През насълзените си очи, тя го видя върху себе си като че наблюдаваше сцената от разстояние. Отделните звуци се сливаха в тъпо бучене. Тя виждаше напуканите му устни да се движат, мускулите на врата да се разместват, дългите жилки, но не чуваше думите. Освободи едната си ръка, но той отново я хвана и притисна още веднъж.
Зад него тя видя две приближаващи се фигури. Някъде в нея оживя слаба надежда и тя съумя да прошепне тихо:
— Помогнете ми.
По-предният изтегли масивен меч и като го задържа за острието, лашна нападателя й с дръжката по главата, така че онзи отхвърча в канавката.
Мечоносецът коленичи край нея. Той бе просто силует пред тебеширеното небе, фантом.
— Мога ли да ти помогна с нещо, мадам?
— Кой си ти?
— Казвам се Ейдриън Блекуотър.
Тя се вторачи в него.
— Наистина? — успя да изрече, без да пуска ръцете му. Преди да го осъзнае, започна да плаче.
— Какво си й направил? — поинтересува се другият мъж, приближавайки се до тях.
— Нямам представа.
— Да не си й стиснал ръката прекалено силно? Пусни я.
— Не я държа. Тя държи мен.
— Съжалявам. Съжалявам — гласът на момичето потрепери. — Просто си мислех, че никога няма да ви открия.
— Е, вече го стори — усмихна й се той. — Този тук е Ройс Мелбърн.
Тя ахна и силно обви с ръце врата на по-ниския мъж, прегръщайки го силно и плачейки по още по-подобен начин. Ройс стоеше неловко неподвижен, докато Ейдриън съумя да я отдели.
— Вече установих, че се радваш да ни видиш; това е добре — каза Ейдриън. — Сега, коя си ти?
— Аз съм Тракия Ууд от село Далгрен — тя се усмихваше мимо волята си. — Търсех ви от много дълго време.
Тя залитна.
— Добре ли си?
— Малко ми се вие свят.
— Кога яде за последно?
Тракия се замисли, очите й шаваха напред-назад, докато се опитваше да си припомни.
— Няма значение — Ейдриън се обърна към Ройс. — Това е твоят бивш град. Някаква представа къде бихме могли да получим помощ за млада жена по това време на нощта?
— Жалко, че не сме в Медфорд. Гуен щеше да ни е от огромна полза.
— Е, тук наблизо няма ли бардак? В крайна сметка това е търговската столица на света. Не ми казвай, че не предлагат това.
— Да, има един добър на улица Южна.
— Добре… Тракия, нали? Ела с нас, ще се погрижим да те поизчистят и евентуално нахранят.
— Почакайте — тя коленичи при зашеметения мъж и си взе кесията от джоба му. — Мъртъв ли е?
— Надали. Не го тропнах толкова силно.