Константин Константинов
Авиньон
Лек ветрец разведря напечения въздух. През размърданите чинари блясва Богородица с благославяща ръка над града. Едно невидимо чучурче бълболи, скрито в сенчестата пещера отсреща. Две деца играят в пъстрата сянка на алеята. Далеч, в дъното, върху усамотена скамейка момиче в светла дреха чете книга.
В тоя зноен час, когато полето изгаря под слънцето, тук, в малкия парк на двореца, е ведро и влажно. Издигнат над всичко околно, тоя хълм е наистина единственото зелено гнездо за Авиньон.
Оттук, в тая лятна пладня, Прованс се открива в своята пълна и неизразима хубост.
Едно гъсто синьо небе, огромно и горещо, виси над безпределната равнина с пожънати нивя, маслинени гори и зелени лозя. Далеч, на югоизток, се мержеят първите зъбери на Приморските Алпи. Бавна и тежка, като разтопен метал, Рона лъщи сред равнината и чезне в блясъка на широк завой. Тук, долу, залепена до скалистия склон на парка, се вдига сивожълтата грамада на Замъка — Папското седалище във Франция. Една хаотична, огромна, царствена страда. Един дворец и крепост едновременно. Голи, десетки метри високи стени, с бастиони, площадки, кули, бойници, със зали и отделения, вътрешни дворове, черкви, параклиси и гробници: така са строили някога само феодалните владетели. Така, преди шест века, седемдесет години са строили наместниците на апостол Петра свой дворец и своя твърдина тук, на тоя стар световен кръстопът, през който са минали далечните раси и цивилизации — келти, гали, франки, араби, римляни, — запътени към своя неизбежен залез. Цяло столетие папските тиари са властвували тук и зелените брегове на Рона, отрупани с рицари, наемници, хоръгви и крепостни машини, неведнъж са били граници на двете власти — мирска и църковна. Отшумял, заглъхнал, несъществуващ е вече дори споменът за ония тъмни времена. Само земята, реката и небето са останали все същите. Един пречупен каменен мост до средата на Рона стои увиснал с една наведена бойница на края. Преди осем века, разказва легендата, дванадесетгодишният свещеник св. Бенезе е построил тоя знаменит мост с параклис в средата и 16 арки с кули, от които днес са останали всичко четири… И още — игривата песничка
— която може би ще ги преживее.
Под замъка сивеят плоските покриви на града. Типичен стар французки градец, загубен в неизгледната шир на полята. Тесни улички с каменна настилка и с вадички нечиста вода криволят капризно, пъстри дрипи съхнат на прозорците, смокини и лозници се вият по влажните зидове. Все същите тераси на кафенетата, лъснали сутрин под цветни тенти, все същите малки площади на пазара, на Катедралата, на Замъка, сенчести, с паметници и скамейки и с един-едничък трамвай, който води от гарата до Кметството. Само цветовете тук са други — южни цветове, — гъсти, наситено тежки и сред сребросивата зеленина на чинарите и маслиновите дръвчета — целият град прилича на стара, каменна, с прегорели багри мозайка, леко замъглена от праха на Прованските полета. Такъв е бил навярно тоя град и в ония далечни времена, когато край неговите стени се е плъзгала забулената фигура на великия аретинец — Франческо Петрарка. В един пролетен ден преди шест столетия — 9 април 1327 год. — в несъществуващата днес църква „Св. Клара“ славният учен, историк и хуманист вижда хубавата провансалка Лаура дьо Нов — и от тоя миг нататък неговата земна орбита е очертана около Лаура, която остава във вековете като символ на прекрасната земна любов. Тук, наблизо в околността при извора Воклюз, Петрарка написва повечето от своите сонети, загубен в тая огромна любов, която продължава и след смъртта на любимата…
Тия горещи равнини са откърмили също редица славни мъже на Франция и пламенни родолюбци на Прованс. Тук, при устието на Рона, живя и умря Мистрал, големият поет на Юга, фанатичният и вдъхновен борец за напевния език на дедите, на който език той вдигна неразрушим паметник с цялото си литературно дело. Тук се родиха и угаснаха дружина негови ученици и съратници — възторжени борци за свободата и самостойността на Прованс — и техните трогателни, посивели бюстове гледат безпределния кръгозор на полята от върха на малкия парк. Тук е развяна младостта на Доде — и половината от неговото творчество отрази лазура на небето и плътния земен дъх на тоя край. Тук, все в тая „скъпа Прованс“, минаха детските години на Зола и тежкият, суров писател докрай носталгично сънуваше изгорелите тучни ливади, дето бе разказвал своите първи „приказки на Нинон“.
Сега е лято, кърът гори от слънце, яките снаги струят пот в тежък труд. Снопите лежат готови за вършитба, гроздовете наливат зърна, овчарите водят стадата на сянката, за пладнуване. Две кюрета на срещния кръстопът разговарят под чинара и бършат чела. От гарата профучават отобусите на „Grand Hôtel Palace“ и „Grand Hôtel du Nord“, пълни с англичани и англичанки, гости за един ден, дошли за Шато-то, за паметниците на Мистрал наоколо, за изчезналите вятърни мелници от „Писмата“ на Доде.