Вечер масите около малкия площад се изпълват, блясват лампи, отнякъде едва-едва долита оркестър. Благочинна глъчка се носи из въздуха. Търговците на вина, масла и добитък са излезли с домочадията да се разхладят със ситронада и ледено. Туристи с изпечени лица, гологлави и в къси панталони опитват всички ликьори и ломотят на неразбрани езици. Гарсоните тичат с лед и бира, два високоговорителя се надвикват, по скамейките, в сянката, спят скитници, откъм тесните улички иде задушѐн кикот и вик. Градецът отдъхва от горещия ден.
Стръмна пясъчна уличка води към Замъка. Той е тук, на две крачки от площада — но той тъне напълно в нощта. До неговите стени не стига мълвежът на града: нощта гаси веднага всеки звук, идещ от оня блясък, тая гъста южна нощ. Стъпките хрущят по пясъка, градът остава долу. Сега милиарди звезди поръсват дълбокото небе, което изведнъж се открива — огромно и мълчаливо. Прилепи пърхат наоколо. Рона тихо подплисва. Замъкът спи своя шествековен сън. Само прозорчето на пазача мътно блещука. Пътеката още възлиза и неусетно се превръща в алея. И сега отвред, като песен на самата трева, като жив звън — едновременно ироничен и тъжен — се чува невидимият глас на щурците. Те са обсебили цялата градина, те звучат от цялата равнина и техният равен, несвършващ, един и същ напев трепти като ма̀рна вода — потопила огромната тъмна земя в някакво дълбоко успокоение.
Изведнъж остър писък разкъсва тишината: нощният експрес от Марсилия иде към станцията. Спира минута и отново потегля. Светнали вагони, по прозорците облакътени фигури… профучава, изчезва, заглъхва в мрака. Утре в опушеното мокро парижко утро той ще занесе дъха на лаванда и песента на щурците от Прованс.
1931