От „Шанд Къд“ ме съкратиха и аз си намерих нова работа, която се състоеше в сглобяване на дървени рамки, в малка компания, собственост на един пич, който притежаваше и погребално бюро в северен Финчли. И това отново продължи съвсем кратко. За ден или два помагах на един електротехник в къща в Ричмънд, като силно наведен, прокарвах кабели през тръбите. А през две недели в гробището в Хайгейт изкарвах няколко лири, като оразмерявах парцели и ги отбелязвах с канап. Човек научава много за себе си, когато върши физическа работа. А онова, което научих за себе си, беше, че не обичам физическата работа.
По някаква случайност от тези няколко часа на гробището се роди популярният мит (който с удоволствие потвърждавах), че съм бил гробар. Това е възхитителна, мистериозна част от миналото ми, но отново ще трябва да я задраскаме от протокола. Аз съм бил гробар толкова, колкото и Гордън Рамзи е бил гробар, когато е играл за „Рейнджърс“.
Животът си вървеше така, докато бях тийнейджър, сменях една незадоволителна работа с друга и все още живеех в дома на родителите си, който скоро щеше да престане да бъде на номер 507, улица „Арчуей“ и щеше да се превърне в апартамент с две спални над сладкарница и близо до вестникарска будка, където имаше и табела „Дж. Р.
Стюард - сладкар“. Това заведение изглежда, че завинаги беше управлявано от ексцентрична и стара жена, която разнасяше всички вестници и крачеше по улицата с крака, обвити в плат. Сладкарницата беше известна сред местните заради теснотията си, миризмата на мухъл и шоколадчетата с избледнелите опаковки, които стояха на витрината. Когато тази жена умря, баща ми, вече наближаващ пенсия и желаещ нещо по-леко от занаята на водопроводчик, я купи. Никога нямаше да забогатее от тази сладкарница, но поне в началото тръгна добре. Изхвърляйки купчините стари вестници, които предишната собственичка беше поставяла вместо мебели, татко се зарадва, когато между страниците им откри внимателно скрити банкноти - тайните спестявания на старата жена.
Плюсовете и минусите да живееш над сладкарницата на родителите си? Доброто беше: получаване на незабавен достъп, по всяко време на деня, до шоколадови сладкиши. Лошото беше: много по-вероятно беше да ме накарат да разнасям вестници. През тези периоди, когато бях безработен, баща ми, без никакво притеснение, ме караше да му помагам. Събуждах се в шест сутринта - нещо, което нито един тийнейджър не е харесвал - и се спусках замаяно надолу по стълбите към заведението, за да сортирам вестниците с другите момчета, които без изключение, бяха на девет или на десет години и бяха (също без изключение) нахални хлапета. За мен това бе унижение, много по- голямо от всичко, което са давали досега по риалити програмите.
Въпреки това, захвърлил най-накрая училищната униформа и с малко пари, аз започнах да проявявам интерес към дрехите. Доста добре улових преобладаващата мода. Докато бях дете, изглежда, че в магазините се продаваха само „мъжки дрехи“ и „детски дрехи“, като детските дрехи бяха мъжките дрехи, само че с по-малък номер.
След 50-те години и с порастването на тийнейджърите като мен, които можеха да похарчат малко пари, дрехите за младежите се превърнаха в отделна, развиваща се мода и Лондон, особено той, бързо вдигаше летвата на модерността.
Това беше страхотно време да си млад и да желаеш да изглеждаш малко по-шикозно. На улица „Севън систърс“ можеха да се намерят добри дрехи за малко пари: късо яке с тънък колан отзад; тесни панталони с крачоли, закопчаващи се с копчета, както и островърхи обувки, направени от сплъстена мукава, кожата трудно се намираше в годините след войната и бе изключително скъпа. Не бяха страхотни - от мукава. Влажното време неизбежно водеше до появата на нежелани бели петна от сол по върховете, а невнимателното стъпване в локва веднага превръщаше обувките в гети, но от грозния тип. След шест месеца се натикваха допълнителни парчета картон, за да се запушат дупките в подметките и да не се мокрят чорапите от дъжда.
Чак през 1963-а, когато станах на осемнайсет, притежавах достатъчно заделени пари, които да прахосам за отдавна жадуван чифт кожени ботуши тип „Челси“ от „Анело&Давид“ в „Ковънт Гардън“. Носех си ги с гордост, мислейки си, че изглеждам уникално, но кога- то влязох в едно кафене на „Мъзуел хил“, открих, че още един мъж носеше същите. Името му беше Юън Доусън и ние се разговорихме за ботушите си. Станахме близки приятели и дълги години след това имахме най-вълнуващи преживявания.
И така, дрехите и облеклото започнаха да ме вълнуват, както и сексът - макар на този етап, както при „Брентфорд“, аз все още да бях на проби. Едно момиче ми бе позволило да докосна гърдите и пред кино „Одеон“ във „Финчли“ - изключителен напредък. Обаче само едната гърда. Ако бях докоснал и двете, сигурно щяхме да се оженим. По-късно, друго момиче ми позволи да докосна „Обетованата земя“, нещо, което ми донесе огромна гордост и аз отказвах да мия почетната ръка няколко дена. А след това, с едно трето момиче, веднага посегнах долу, без преди това да съм пипнал горе, обаче веднага бях строго смъмрен: „Първо циците, моля!“.