Обаче е много трудно да си начинаещ Казанова, ако живееш с родителите си в апартамент с две спални над сладкарница. Нито той, нито хубавата къща в жилищния комплекс на градския съвет на ъгъла на улица „Кенууд“, където майка и татко се преместиха, след като „Дж. Р. Стюард - сладкар“ беше разрушен, за да се разшири улица „Арчуей“, не ми изглеждаше, че биха могли да впечатлят жените по начина, по който си представях, че жените трябва да се впечатляват. Поканвах някое момиче в „моята бърлога“, но после стояхме във влака още две допълнителни спирки до източен Финчли и вървяхме заедно по улица „Бишъп“, която е широка и около нея се издигат големи, долепени една до друга къщи с чакълени алеи. Избирах си една голяма къща с паркирани коли пред нея и спирах внезапно, заедно с момичето, преструвайки се, че съм смаян, понеже баща ми има „бизнесмени на гости“, затова „няма как да влезем“. После се обръщахме и вървяхме назад и ако имах късмет, момичето се впечатляваше от моя имотен статус и си вкарваше ръката в панталоните ми на спирката на метрото. Кълна се, тази тактика е проработвала много повече пъти, отколкото бихте могли да си представите.
* * *
На шестнадесет години аз съм си вкъщи през повечето вечери, освен когато имам тренировка по футбол в сряда, стоя си у нас и спестявам пари и енергия за уикенда, когато ще посетя пъбовете из „Уест Енд“ - „Дукът на Йорк“ на улица „Ратбоун“, „Бодливото свинче“ на площад „Лейчестър“. Или някои от старите ми съученици - Кенет Пиърсън, Клайв Аморе, Кевин Кронин, Браян Бореам, всичките като мен с възбуден интерес към музиката, дрехите и момичетата - може би са чули за някакъв купон в „Ърлс Корт“, а в такъв случай ще трябва да се хване метрото и да се отиде там с голяма бутилка сайдер в ръка, като се ослушваме за шума на улицата.
А един път някой спомена джаз фестивала „Бюли“ - цял уикенд с музика, пиене навън из земите на величествения замък, в средата на Ню Форест, в Хемпшир. Фестивалът се провеждаше за шеста година през 1961-ва и наистина прокарваше пътя на фестивалната култура, която щеше да се разрази по-късно през това десетилетие. А нямаше ли някакви размирици в края на миналата година? Феновете на традиционния джаз и тези на модерния не проведоха ли един юмручен спор, подклаждан от алкохола? Кой не би искал да види нещо такова? Никой от приятелите ми около мен не си падаше по джаза, особено по онова време, но това нямаше значение. Значение имаше мястото. Малко скъпичко, но нямаше да е проблем, понеже там се намираше един прекрасен пъб, „Ръцете на Монтагю“, до приливната река, мястото, където се провеждаше фестивалът. Разправяха, че може да се пие в пъба, докато нивото на водата спадне, а тогава било възможно да се нагази, прекоси и да се промъкне човек на фестивала, като се из- катери по канализационната тръба, без да плаща билет. Човек няма да мирише много приятно след това, но ще влезе безплатно.
И така, аз отидох и всичко сработи изключително добре. Останахме в заведението, докато нивото на водата се снижи достатъчно и след това отидохме да разузнаем откъде ще се промъкнем. Оказа се, че тръбата е преливник, а не канализационна, което се оказа добра новина. Намокрихме се до коленете и малко се поокаляхме, но нищо повече. Тръбата беше малко над един метър в диаметър, затова промъкването се оказа доста лесно и макар на другия край да имаше метална решетка, блокираща горната половина на тръбата, просто трябваше да минем под нея, това беше единствената трудна част, и се озовахме вътре.
И тук, през 1961-ва, на едно отдалечено, тревисто място, няколко часа след успешното ни преминаване през водата, и сред приглушените звуци на традиционен джаз, вероятно изсвирен от „Крис Барбър Джаз Бенд“, или може би от „Клайд Вали Стомпърс“, или дори от добрия стар Акер Билк, легендарният кларнетист, аз изгубих по това време вече не толкова ценната си девственост, от една по-възрастна (и по-голяма) жена, която доста сериозно започна да ме сваля в палатката за продаване на бира. Не мога с точност да кажа колко по-възрастна беше - но достатъчно голяма, за да се разочарова от краткостта „не мигай или ще го изпуснеш“ на събитието. (Части от това събитие, доста изменени и преувеличени, по-късно намериха място в песента Maggie May.)