През 2003-а отидохме до Танзания за Нова година. Видяхме една реклама по телевизията, в която една двойка си пожела честита Нова година в африканската пустош и си помислихме: „Това изглежда като ужасно романтично нещо“. А по време на почивката ни там взех един камък и издрасках в ствола на дърво: „РС обича ПЛ.“ Това беше нещо, което никога не и бях казвал и тогава не знаеше дали се майтапя, или съм искрен, а и аз не го поясних.
А след това дойде 11 септември 2004-а, третата годишнина от атаките върху Световния търговски център. Намирахме се в „Дървената къща“, седяхме до езерото през един от онези ярки, ясни английски следобеди. Говорехме си за онова, което се беше случило тогава, за разбитите семейства през този ден и загиналите деца. И след малко аз казах:
- Хайде да си направим бебе.
Тя се зарадва, защото въобще не беше очаквала това нещо от мен. Но осъзнаването, че точно това желая за нас двамата, дълго време се бе изграждало, а и аз знаех, че го искам от сърце, повече от всичко друго. Веднага се захванахме за работа и Пени забременя през Коледа, но много бързо пометна. Въпреки това решихме да пробваме отново.
Междувременно ми хрумна нещо. През март 2005-а Пени наближаваше своя тридесет и трети рожден ден. Аз и казах:
- Ще отидем на почивка-изненада - ти, майка ти и баща ти. Само за един ден е, но ще трябва да си вземеш паспорта. И се облечи хубаво.
През тази сутрин двамата с Пени се срещнахме с родителите и на летище „Станстед“. Питър Макей, моят мениджър на турнетата, дойде, за да се грижи за нас, и аз му поверих на грижите една малка, но много важна кутия, но дори и той не знаеше какво щеше да се случи през този ден. Пени бе облякла черна пола до коляното и бяла риза, учителско-секретарският изглед, който не се срамувам, че харесвам. Не можех да повярвам, че тя не успя да разгадае каква ми беше целта - а може би беше разбрала, но не го показваше. Очевидно бе нервна и чувстваше, че нещо ще се случи.
Докато минавахме по пистата към самолета, аз изостанах малко назад заедно с нейния баща и през рева на двигателя се наведох и му прошепнах в ухото:
- Имам ли твоето позволение да се оженя за дъщеря ти?
Греъм е корав мъж, но краката му за малко да се огънат под него.
Трябваше да го хвана за малко.
- Да! - каза той. - Да, имаш го!
Много добре, иначе останалата част от деня щеше да е много угнетена, ако ми беше отказал.
Греъм по някакъв начин успя да запази тайната по целия ни път до крайната ни цел: Париж. Той и Сали, майката на Пени, никога не бяха ходили там. Отидохме до „Льо Фуке“ на „Шанз-Елизе“ да пием кафе, но аз въобще не можех да се успокоя. Постоянно си гледах часовника. „Дванадесет и половина. Пий бързо. Трябва да тръгваме.“ Подтиквани от мен ние тръгнахме от кафенето и подкарахме към Айфеловата кула. Там се качихме на асансьора до ресторант „Жул Верн“ на втората платформа, където Пийт ни ескортира до бара и ни остави там.
Аз бях по средата на поръчка на коктейли с водка, когато паниката ме завладя. Кутийката се намираше в джоба на Пийт! Хукнах след него и успях да го настигна пред асансьора, преди да е изчезнал из Париж за един час, а това наистина щеше да прецака всичко. Пъхнах кутийката във вътрешния джоб на сакото ми и се върнах в бара на ресторанта, където продължих да квася опънатите си нерви с коктейл с водка, последван веднага след това от още един. И тогава, точно там на бара, аз паднах на коляно, вдигнах пръстена в кутийката и помолих Пени да стане моя жена.
На нея и бе нужно известно време да се опомни. Ръцете и се вдигнаха към лицето и очите и се навлажниха. Отзад се чуваше Сали, която плачеше истерично. Това продължи известно време. Дясното ми коляно беше леко разклатено - стара футболна травма - и не знаех колко още ще мога да издържа. Накрая казах:
- Пени, моля те, кажи нещо, понеже коляното ме боли много.
Тя изрече едно плачливо „Да“ и най-накрая успях да стана, да облекча коляното си и да се превърна в неин доживотен партньор.
След като обядвахме се върнахме до летището и се прибрахме вкъщи. От този ден нататък Париж се превърна в нашето специално място, град, в който се завръщаме, когато можем, за да си напомним за този ден. Не можех да повярвам колко сме влюбени, какъв късметлия е тази остаряваща рок звезда. И тази нощ заченахме Алистър, нашия красив син.
* * *
Бебето се роди на 27 ноември 2005 г. Пени обичаше бременността си, а и аз я харесвах такава. Докато отивахме към болница „Св. Джон и Св. Елизабет“ в „Сейнт Джон Ууд“ в Лондон, ние се отбихме до църквата до родилното отделение, за да се помолим. След това, след дълго и емоционално раждане, като Пени понякога излизаше от родилния басейн (бяхме решили раждането да е водно), Алистър най- накрая се появи - бе положен върху линолеума в края, който, успях да забележа, сред моментната еуфория, бе с почти същите шарки, като този в къщата на „Арчуей Роуд“ 507. Докато Пени си поемаше дъх, аз взех Алистър и му изпях Flower of Scotland. А когато на следващата сутрин си тръгнахме, аз казах на сестрите: