Също така станах доста силно, но повърхностно, политически настроен. Казват ми нещо и аз съм против него. „Срещу какво се бунтуваш?“ „Ти какво предлагаш?“ Започнах да си купувам „Дейли Уъркър“, крайният социалистически вестник само за да дразня другите, които не бяха крайно леви. По време на обедната почивка, на местата, където работех, аз го изваждах, разгръщах шумно страниците и започвах да го чета. Нямах никаква представа за какво четях, но мисля, че предизвикваше желания ефект.
Естествено, това беше един от златните периоди за протести. През октомври, 1962-а трябваше да се припотим покрай кубинската криза - Хрушчов и Кенеди бяха опрели чело в чело за две седмици, Великобритания го играеше кученцето между тях, а войната, която щеше да засенчи всички предишни войни, беше на път да се разрази над нас. Заради тази работа аз и моите приятели се подготвихме добре. Щом кризата се задълбочи, ние си натъпкахме раниците с дрехи и консерви печен боб и поехме към Шотландия. Решихме, че ако се придвижим достатъчно далеч в северна посока, носейки консерви с боб, колкото ни беше според силите, можехме да излезем живи от тази ситуация. Това може би е леко наивно. Както и да е, успяхме да стигнем едва до Лутън и после се върнахме обратно.
По същия начин убедено взех участие в два марша „Алдермастън“, в които участници в кампанията за ядрено разоръжаване и други антиядрени демонстранти се източиха с хиляди между спорния държавен център за ядрени изследвания в Алдермастън и площад „Трафалгар“ в централен Лондон, места намиращи се на 80 километра едно от друго. Е, казах „убедено“. Тези маршове представляваха нещо като безспирни музикални фестивали, с групи и странстващи музиканти навсякъде и често продължаваха по няколко вечери. Симпатизиращите ни училища по пътя ни отваряха физкултурните си салони, в противен случай ние си разстилахме спалните чували в някоя селска зала. Аз настина имам социално самосъзнание. Не одобрявам атомните бомби, колкото всеки друг протестиращ. Когато крещях „Поларис - вън!“1, заедно с всички други, аз наистина го вярвах. Но в същото
време - млади хора? Спане? В спални чували? Ще излъжа, ако кажа, че при наближаването на уикенда преди марша, една от най-главните ми мисли не беше: „Може и да ми се усмихне късметът там“.
В действителност, сексът между двама души в спален чувал не е лесна работа, а и светлините в онези училищни зали не се изгасяха напълно и заради множеството хора наоколо, сексуалните изпълнения се превръщаха в непосилна задача. Но се получаваха доста приятни опипвания.
По време на тези маршове си носех китарата - увиснала на гърба ми, заедно с черната ми торба със значката на кампанията за ядрено разоръжаване, която бях нарисувал върху нея. Точно така се правеше, ако притежаваш китара - вземаш я със себе си, а после, почти всеки път, щом се застоиш на едно място, сядаш на земята и засвирваш, дърпайки струните за отделни части от американски фолк песни, които знаеш - неща на Дилън, на Рамблин Джак Елиът, малко на Уди Гътри, - а когато чуеш други да свирят, вземаш части от техния репертоар и ги прибавяш към своя. Тези маршове за мен бяха началото на изпълнителската ми кариера, на това да запомня нещата, които бях научил в задния двор, докато трябваше да наглеждам магазина и да ги направя обществено достояние. По подобен начин, през уикендите, започнах да ходя до Брайтън, на южното крайбрежие на Англия - го- тиния сборен пункт за битници и за желаещи да са битници - хващах влака от гара „Виктория“ заедно с приятелите си и сядах на плажа в брезентовото си яке, с китарата и изглеждах като истински битник. И хората ми казваха: „Род, изсвири San Francisco Bay Blues“, или „Род, дай оная на Дилън“, или „Род, изсвири Cocaine Blues“, а когато това се случеше, кацнал върху камънаците, с малобройна публика около мен, започнах да осъзнавам, че притежавам глас, който хората искаха да чуят.