Много съм горд с моя „CBE“. Винаги, когато мога, написвам тези букви в края на името ми. Някои хора си пазят ордените, затворени в кутиите. Не и аз. Малко след като го получих, аз си го носих в едно кафене с четири от децата ми и бях сниман от един вестник как се навеждам над масата с медала, висящ над бутилка със сос „HP“ - със сигурност най-близкото разстояние, на което се е намирал носител на този орден до легендарната кафява подправка. Обичам да държа ордена на място, където мога често да го виждам. В този момент, той виси на врата на статуя на Наполеон в банята ми.
И така се появиха албумите Songbook, така се появи наградата „Грами“, така се появи и орденът ми на Британската империя, и така се появи дори мюзикълът, базиран на мои песни: Tonight S the Night на Бен Елтън, който се игра в театър „Виктория Палас“ цяла година от октомври 2003-а. Пени получи роля в представлението в последните три седмици, като лидер на танцова трупа „Горещи крака“, повтаряйки ролята, която бе изиграла за забавление в една благотворителна версия на постановката, в първоначалната и версия.
А следващото нещо, което ме помолиха, беше да пея пред Нейно Величество Кралицата. Искам да кажа буквално пред нея. Тя се намираше на три метра от мен, в един малък трон. Каква изключителна чест за един човек от „Арчуей Роуд“ - а и какво опъващо нервите предизвикателство. Изглежда, че ядосаният псевдо-марксист, който бе позирал с брой на „Дейли Уъркър“ се оказа роялист накрая. Това се случи през лятото на 2007-а в двореца „Сейнт Джеймс“, през една вечер, посветена на „Кралската национална организация на слепите хора“. Изпях The Way You Look Tonight и я посветих на Пени, две седмици преди сватбата ни.
Тези прекрасни усещания и състояния продължаваха да се случват и след 2000 г. Но в ъгълчето на съзнанието ми имаше една сянка, понеже знаех, че онова нещо, което си е заминало завинаги, беше писането на песни. То вече бе свършило. Винаги ми е било трудно, а после всичко стана по-лесно, когато спрях да го правя. Убедих себе си, че направих най-доброто, на което бях способен с малкото даден ми талант за писане на музика. Убедих себе си, че това, което съм имал, може би не е било истински талант. Не ме разбирайте погрешно, горд съм от каталога с песни, които съм написал - от Maggie May и You Wear It Well, и Mandolin Wind, и Forever Young. Но ми се струваше, че някакъв непознат човек беше написал тези песни.
И тогава, без ни най-малко да го очаквам, аз отново се натъкнах на този човек.
В края на 2011-а, Джим Креган дойде на неделен обяд в „Дървената къща“ в Епинг, а после двамата седнахме в „Бялата стая“ и Джим си извади китарата и започна да свири. Искаше да чуя нещо, което бе написал, а след това каза:
- Защо да не се пробваме да измислим нещо?
Ако трябва да съм напълно честен, аз с по-голямо нетърпение очаквах неделната следобедна дрямка. А Джим става доста сериозен, когато хване китара - все едно ти казва: „Това е много важна част от живота ми“. Затова нивото на ентусиазма ми за импровизирано писане на музика не беше много високо. Въпреки това, Джим продължи да свири, аз изтананиках някаква мелодия върху това, което свиреше, а той записваше онова, което се чуваше на своя iPhone. И малко след това аз казах:
- Хайде да приключваме вече, Джим - понеже си помислих: „Доникъде няма да стигнем“.
Той се прибра вкъщи, взе записа от телефона и поработи върху него в студиото, отново изсвири китарната част, пооправи я малко, а после ми я изпрати. А когато аз си я пуснах, усетих, че си казах: „Чакай малко, това наистина е нещо добро“. А после в главата ми се появи и заглавието Brighton Beach - от нищото, както често се случва със заглавията, и без никаква определена причина - и след това започнах да пиша текста: за купони на южното крайбрежие на Англия, докато бях тийнейджър и битник. И много бързо - много по-бързо, отколкото бях свикнал - песента беше готова. Дори още повече: добра и завършена песен, такава, с която бих се гордял.
По този начин се случи: отпуших се. Внезапно идеите за текстове, започнаха да се трупат в главата ми. Малко след това вече имах песен, която се казваше It S Over, за развод и раздяла - нещо, за което сте разбрали от тези страници, че поназнайвам доста неща. Вече се събуждах по средата на нощта, за да си записвам разни неща, а това никога не ми се беше случвало: песен за съвет към децата ми, песен от благодарност към баща ми. Завърших седем или осем песни много бързо, а и още не ги бях завършил изцяло, когато стана ясно, че явно ще имам десет авторски песни за записване - цял албум, а това си беше прецедент. Винаги са били пет или шест, а останалите кавъри.