През лятото на 1962-а, двама от нас направиха колеблив опит да видят света, чрез един маниер, за който си мислихме, че е бохемски. За първи път излизах в чужбина. В интерес на истината, най-далеч от Лондон бях ходил до Брайтън. Взех назаем малко пари, качих се на ферибота до Франция и се придвижих до Париж на стоп, вдигайки палеца си по Национална магистрала 1. Там засвирих пред кафене „Ле дьо маго“, представих им You ’re No Good, It Takes a Worried Man to Sing a Worried Song и Rock Island Line, отново и отново, спечелих цяла шепа френски франкове, купих си франзела, спах под един мост на Сена, доста близо до Айфеловата кула и се върнах у дома. Второто пътешествие на стоп, известно време след това, ме отведе на юг до Испания, където спях заедно с група пътуващи британци в покритите площи около „Камп Ноу“, футболния стадион в Барселона. За това нещо бяхме прибрани от полицията и ни оставиха в британското консулство, откъдето уредиха да ни транспортират със самолет до вкъщи, а ние се чувствахме леко унизени - това беше първият път, когато пътувах със самолет.
През този период струвах доста изхабени нерви на родителите си, но го осъзнах впоследствие. През по-голямата част от времето те нямаха никаква представа къде съм, което ги караше да се притесняват. Косата и миризмата ми също ги притесняваха, както и това, че нямах никакъв план за бъдещето си.
Но аз само изразявах себе си - и то не много убедително, както се оказа. В Шорхам, близо до Брайтън, имаше една групичка от битници, които висяха в голяма лодка, приспособена за живеене, и стигнаха до националните новини, понеже влязоха в конфронтация с полицаите, които дойдоха да ги изгонят от там с маркучи. Представителите на закона се появиха и буквално ги изхвърлиха с водни струи. До този момент, вдъхновението за мен, Кенет, Клайв, Кевин, Браян и нашата малка група от лондонски натрапници, беше приемането ни от страна на този битнически елит. Мисля, че само веднъж успях да се кача на тази лодка - и все още помня вонята. От истинските битници, аз бивах считан за нещо като битник за уикенда, кресльо за уикенда, половин- чата работа. Помня, че веднъж отидох в Брайтън за три поредни дни и си помислих: това е то. Най-накрая - тук съм в понеделник сутринта и се разкарвам по плажа. Но все още истинските битници не ме приемаха между тях. Това беше справедливо. В края на краищата, аз бях бунтовник с пощенска спестовна сметка - битникът, който се прибира при мама.
Обратно в Лондон, аз се движех, без знанието на родителите ми, с разни битници, които се бяха настанили незаконно в една голяма и изоставена къща в Хайгейт, близо до „Замъка на Джак Строу“, един пъб, който вече е затворен. Веднъж решихме да си сготвим боб на огъня и накрая подпалихме покрива. Появи се противопожарната команда, както и един полицай, офицер Браун, който - за късмет или за нещастие, може да се тълкува и по двата начина - познаваше баща ми и ме замъкна в нас.
- Водя ви Род - каза той. - Тъкмо подпали един покрив.
Награда ми беше един удар в главата - единствения път, в който баща ми ме е удрял. Точно тогава мама ми взе дънките, блузата с високата яка, кожения елек и точно както бе сторила с бутонките на баща ми, ги изгори.
Получи се нещо като превключване на ключ. За една нощ поум- нях и се превърнах в моден фен - или поне дотолкова, доколкото лондонската сцена бе заинтересувана от изкусна мода и красиво облекло. Другите аспекти на това разцъфващо разклонение на младежката суб- култура - интерес към ска музиката, шофиране на мотопеди - ме подминаха. Но аз следвах модата с добре изгладена риза и чифт хубави обувки и от най-миризливо човешко същество в цивилизования свят се превърнах в човек, когото не можеш да изгониш от банята.
И тогава започна онова с косата. Но косата заслужава отделна глава.
ОТКЛОНЕНИЕ
В което нашият герой не спестява нищо, разказвайки за косата си.
Това е нещото, което е общо между мен и кралицата: и двамата сме с една и съща прическа от четиридесет и пет години. Ами, когато намерите нещо, което ви отива...
При Нейно Величество: внимателно подбраният шампоан и прическа. При мен: гъстата, рошава коса - бих добавил, внимателно поддържана по същия начин. Мислите си, че прическата ми се получава от само себе си? Грешка. Нужни са усилия.
Но преди да се появи русият и рошав вид, налице беше обемният. Или, както ние си го наричаме - „обема“ - все едно казваш „Внимавай с обема ми, пич!“ или „Ей! Пипаш ми обемчето!“ (Човекът много си пазеше обемистата прическа.)