В Лондон през 80-те ходех при Дени, един луд фризьор в „Суини Тод“ на улица „Бийчъм“. Обичам тази бръснарница. Отивах някъде към 18:00 ч., когато вече се изпразваше от хора. После изпращахме някой да ни купува халби с бира и шотове от пъба отсреща и се отрязвахме сериозно. В тези обстоятелства направата на една прическа отнемаше около пет часа. Но това бяха най-веселите прически, които някога съм си правил.
Дени също така ме убеди да си боядисам косата червена за известно време, към края на десетилетието, като този път я скъсих и добавих и брада: нещо като фигурка на супергероя Екшънмен с къна. Реших, че изглеждам добре. Единственият проблем с лицевото ми окосмяване е, че мога да си пусна брада около устата и по брадичката, но не и по бузите. (Преди някой да е повдигнал въпроса за мъжествеността, позволете ми да спомена името на още един, който има същият проблем: Мохамед Али.) Пак казвам, червеното си беше кратка фаза и след това отново си станах блондин. Ако човек е чувствителен, винаги се връща към онова, с което се е чувствал най-добре.
Русата външност се появи, когато се преместих в Калифорния през 1975-а и косата ми по естествен път се превърна в такава от слънцето. След това започнах да подчертавам този ефект по изкуствен начин - от по- светлите нюанси, чак до яркото, почти бяло изрусяване с тъмни корени от 80-те години. Сега това е комбинация от три цвята, смесени от едно момиче, което идва вкъщи, за да го прави.
А и дължината на косата ми варираше. Може би беше най-дълга в началото на 70-те, когато бях във „Фейсис“. Отгоре пак си беше рошава, но от задната страна ми стигаше до раменете - разбира се, това си беше много популярен стил по това време. Ако се правеше по правилния начин и косата беше измита добре и изсушена, тогава леко подскачаше около ушите при ходене. Това си беше търсен ефект.
Рошавите кичури бяха нещо, което всеки можеше сам да си направи - много полезно преди телевизионни интервюта. В „Ютюб“ има записи от едно мое интервю, което ми взе Ръсел Харти по британската телевизия през 1973-а, в което посвещавам толкова енергия на оправянето на прическата си, колкото и на отговарянето на въпросите му. Също така се вижда, че държа една чаша ром с „Кока-Кола“ и ако се съди по цвета на очите ми, явно съм обърнал няколко подобни чаши преди интервюто. Идеално рокендрол поведение - макар това да се дължи най-вече на огромния страх от интервюта на живо по телевизията.
Оттогава косата ми значително се скъси в задната си част, но от детството ми не е била над яката. Вижда ми се грешно това, дължината й да е над яката. Идеята да си покажа задната част на врата... не, това ще е престъпление против природата. А и кичурите си останаха. Дължината им варираше различно според настроението ми, времето, икономическата ситуация и т.н. Но основният принцип си остана един и същ. В салона на Стивън Кари, моя фризьор в квартал „Мейфеър“, написах на стената, под огледалото, дължината, под която кичурите ми не трябва да падат: 6 см. Фризьорът ми в Лос Анджелис използва линийка с дължина шест сантиметра.
Вече не използвам захар при създаването на прическата си. Мога да използвам малко козметика (Получавам всякакви видове; общото ми усещане за тях е, че са горе- долу еднакви). А и вече не се реша назад. Все още използвам обърнатия метод за сушене - макар че след години на правене на кичури сега косата ми вече си расте по този начин. Дори и да искам да пробвам някоя нова прическа, няма да се получи.
Косата ми също така представлява много ефикасна алармена система. Двамата с Рони Ууд имаме нещо общо в този смисъл: ако косите ни не искат да стоят изправени след прилагането на всички трикове, след цялата козметика и обърнатото сушене, тогава разбираме, че сме се разболели и е време да се излегнем в леглото. Косите ни са барометри.
Все още ли прахосвам много време в мислене и работа по косата ми? Да. Осъзнавам ли, че има дни, в които не изглежда добре и други, в които е идеална? Определено. Дали се чувствам повече от облекчен, че не съм засегнат от типичното мъжко частично оплешивяване? Сто процента. (Ако това се случи, тогава ще си я зализвам, като Елтън.) Чувствам ли се щастлив, че косата ми не е посивяла, освен съвсем малко от двете страни, които лесно се боядисват? Естествено, че да. (Явно работя точната работа, като гледам как косата на президента Барак Обама се прошари за съвсем кратко време, както и тази на Кени Далглиш.) Дали целият този мой интерес към косата ми граничи с нарцисизъм? Ами, мислете каквото искате.