На Сю тъкмо започваше да и личи. Аз седях, както винаги, с китарата и хората около мен казваха:
- Изпей онази песен на Дилън, Роди.
Може би игнорирах Сю, не и отдавах вниманието, което заслужаваше, бидейки в такова деликатно състояние, и внезапно се чу трясък и инструментът подскочи в ръцете ми. Изглежда, че тя бе взела един голям камък от плажа и го бе запратила срещу китарата ми. Предполагам, че само се беше опитала да привлече вниманието ми, което определено успя да стори.
Случката беше на път да се превърне в нещо много грозно. Едно от момчетата хвана Сю, забравил, че тя е бременна, но всички му изкрещяха да се успокои. Междувременно аз с ням ужас прегледах китарата си за поражения - моята скъпа „Зенит“ с метални струни, сега имаше една грозна пукнатина по цялата си дължина. (Все още, по някаква случайност, пазя тази китара в дома си.)
Малко след това, когато лятото свърши, ние се разделихме.
Следващото нещо, което си спомням за всичко това, е, че беше ноември и бивам събуден през нощта, в спалнята над вестникарския магазин на татко, от една жена, която крещи името ми под прозореца. Издърпвам завесата и виждам две от приятелките на Сю на тротоара. Отварям прозореца, поглеждам замаяно и те казват:
- Веднага отивай в болницата. Сю ражда.
Обличам някакви дрехи и се изнизвам колкото мога по-тихо, за да не събудя моите спящи и все още нищо незнаещи родители. Отивам в болница „Уитингтън“ в Хайгейт и чакам, крача напред-назад из коридорите, докато ми казват, че бебето се родило, че е момиче и че майката е добре. Но не успявам да го видя. Искам, но в същото време и не искам, понеже се страхувам от онова, което мога да почувствам.
Подписвам документите за осиновяване. После излизам на студената улица и се отправям към вкъщи, като предполагам, че тази глава от живота ми е затворена и очаквам никога повече да не чуя за това.
ГЛАВА 4
В която нашият герой изживява случайна и животопроменяща среща на железопътна гара, почти се задушава в задната част на един микробус и провежда първия си експеримент с разноцветно кариран панталон.
Толкова много дължа на Лонг Джон Болдри. Той ме откри - на пейката на една гара, според напълно вярната история - и ме превърна в певец и изпълнител, но това е само началото на всичко. Обичах го, докато беше жив и бях като обезумял, когато почина. Нося снимката му в портфейла си и трябва да ви призная, че не минава и ден, без да мисля за него.
Гарата, за която говоря, беше до Туикънъм, западно от Лондон, където доста пъти се оказвах в периода 1962-1963 г., когато ходех по клубовете, гледах бандите, чудех се дали аз бих успял - макар да бях доста убеден, че ще успея - но също така и къде бих си намерил място, върху това трябваше да помисля.
В Ричмънд, надолу по пътя от Туикънъм и издигнат на удобно място срещу железопътната гара, се намираше клуб „Кроудади“ - нищо повече от задната стая на един пъб, но това беше изключително място, когато бе претъпкано с народ, скачащ наоколо и полудяващ. Точно там видях и заобичах „Ярдбърдс“. Те имаха един китарист на име Ерик Клептън, който не изглеждаше твърде претенциозно. След време се наложи „Кроудади“ да затвори, понеже стана твърде шумен, но всички просто се преместиха в „Ричмънд Атлетик Клъб“, където нямаше сцена и публиката стоеше до музикантите. Невероятна атмосфера.
Но легендарният „Ийл Пай Айлънд Хотел“ беше най-доброто място за купон за мен - стара, влажна бална зала, издигната върху едно парче земя по средата на Темза и свързана с клатещ се, дървен мост. Това място е било използвано за бални танци през 20-те и 30-те години, а след това е било джаз сцена до началото на 60-те, когато започва да приютява новопоявяващите се ритъм енд блус банди. В края на моста две възрастни жени в кожени палта събираха такса за влизане.
Вътре в клуба, по протежение на едната стена, се простираше бар - но чашите никога не свършваха, което беше странно, понеже спортът, практикуващ се на края на вечерта беше хвърляне на халбата в реката. Все още продължават споровете за това дали дансингът беше със специална, мека настилка, или просто бе изгнил отвътре. Всеки път, когато в левия край танцуваха, хората на десния край подскачаха нагоре-надолу, без да могат да спрат.