Съблекалнята за групите беше някакъв странен сандък, или кукленска къщичка, надвиснала над сцената, с малки прозорчета със завеса, през които музикантите можеха да гледат публиката отгоре. До сцената се достигаше по едно тясно стълбище в ъгъла. Много певци бяха пробвали драматично появяване надолу по стълбите и се озоваваха по задник в публиката.
Господарят на това уникално кралство беше един отракан пич, който се казваше Артър Чиснал. Когато и аз започнах да свиря там, открих, че Артър плаща на бандите с банкноти от един и пет паунда - никога по-едри. В края на вечерта той предаваше парите и музикантът си тръгваше с пачка банкноти, които нямаше как да се поберат в джобовете му.
Но отначало там си бях просто клиент - хващах метрото до „Ва- терло“, а после се прехвърлях на надземния влак за Туикънъм. Това си беше доста дълго пътуване от „Арчуей“, където живеех. А и беше още по-дълго на връщане, ако бях изморен и пиян, както често се случваше с повечето от нас, и заспивах, като пропусках „Арчуей“ и се събуждах от раздрусването в края на линията в „Хай Барнет“. Въпреки това усилията си струваха. Когато си се облякъл в най-добрите си дрехи, внимателно си оправил прическата си и се отправяш към „Ийл Пай Айлънд“, усещаш онова чувство, от което те засърбяват ръцете, че си се отправил към наистина екзотично място. Членските карти на клуба бяха направени да приличат на фалшиви паспорти - на тях пишеше „Ийлпайленд“ - за да стане ясно на всички: това място си е отделна държава. А тази държава беше изключително гъсто населена с музикални маниаци, студенти по различни изкуства и красиви момичета в къси поли. Както каза веднъж Джордж Мели: „Можеш да видиш секса как се издига от „Ийл Пай Айлънд“, като пара от чайник“. Това беше една изключително вълнуваща дестинация, място, където наистина започнах да разбирам мощта на ритъм енд блус музиката, когато се свири както трябва.
Бях на осемнадесет и излизах със Сю Бофи. Тя имаше приятелка, която се казваше Криси и една вечер тя пожела да отидем и да гледаме групата на гаджето и в Ричмънд. Явно нейното гадже беше някакъв певец. Двамата със Сю се съгласихме.
Фамилията на Криси беше Шримптън, гаджето и се казваше Мик Джагър, а групата му се наричаше „Ролинг Стоунс“. Чудя се какво се случи с тях? Вечерта, в която ги видяхме, те бяха седнали на столовете, облечени в плетени жилетки, свиреха блус кавъри и едно или две техни парчета. Певецът със сигурност умееше да привлича вниманието на публиката. Лонг Джон по-късно щеше да каже за Джагър: „Обладан от средновековен таласъм“, което доста му отива. Тогава не се запознах с Мик, но си спомням, че бандата ми хареса, докато в същото време в мен се бе появило онова натякващо чувство: „И аз мога да правя това“. Всъщност дори бях толкова дързък, че си помислих: „Моят глас е по-добър от неговия“. Можех да привлека няколко души около мен с китара на плажа; защо да не вдигна нивото и да забавлявам публиката от сцената?
Но заедно с кого? Бях се повъртял малко около членовете на една група, казваща се „Райдърс“, които знаеха, че мога да пея. Но не се получи особено добре. Бандата успя да се вреди за прослушване при звукозаписния продуцент Джо Мийк и ме поканиха да изпея вокалните партии. Мийк представляваше изглеждащ страшничко човек в костюм и вратовръзка, който имаше доста рокендролски перчем и притежаваше студио в един апартамент на три етажа, над магазин за кожени изделия на улица „Холоуей“. Качихме се по стълбите, настанихме се в стаята за звукозаписи и посвирихме няколко минути - не помня какво. Но си спомням, че накрая на парчето, Мийк дойде от контролната стая, погледна ме право в очите и дълго ме освирка. Взех си палтото. Предполагам, че това беше първата ми официална критика. След това групата се превърна само в инструментална. Не особено добро начало.
После преживях много по-леко унижение с една банда, която се казваше „Джими Пауъл енд Файв Дименшънс“. Пауъл беше блус певец от Бирмингам, с телосложение на боксьор, корав и стар шибаняк, който беше станал нещо като изпълнител за еднократни ангажименти поради факта, че можеше да имитира изключително добре Рей Чарлс. Как се озовах в групата на Пауъл? Всичко зависеше от това кого познаваш. Гореспоменатите „Райдърс“ се превърнаха в „Муунтрекърс“, а техният китарист отиде да свири във „Файв Дайменшънс“ и той ме спомена на Джими Пауъл. И явно това беше начинът за ангажиране на музикант.
Е, нещо като ангажиране. Ако се навъртах там достатъчно дълго и гледах с надежда, бивах поканен да се кача на сцената и да свиря на хармоника за две песни в „Кен Колиър Клъб“, намиращ се в мазето на една сграда на улица „Грейт Нюпорт“, точно до „Черинг Крос Роуд“ в централен Лондон. Колиър беше 34-годишен джаз тромпетист, който се бе завърнал от служба в търговския флот, с богат опит върху американския и най-вече нюорлиънския джаз, и се бе превърнал в един от първите изпълнители и промоутъри на джаза в Лондон. Лони Донеган, който бе направил албумите със „скифъл“, очаровали ме в училище, беше китарист в „Кен Колиър Джазмен“ за известно време. Първоначално „Кен Колиър Клъб“ беше място за традиционен джаз, но след това там започнаха да свирят новите ритъм енд блус банди; точно по този начин музикантите от „Джими Пауъл енд Файв Дайменшънс“ започнаха да свирят там, а аз седях в края на сцената и надувах бузи, и духах в хармониката в ключ сол, докато публиката гледаше, кимайки одобрително, или най-вероятно хората са се питали: „Защо, по дяволите, някой не научи този пич да свири правилно?“.