Другата ми работа беше да забавлявам групата по време на задръстванията по пътя, като отварям задната врата на микробуса, в който пътувахме навсякъде, и се изтъркалям долу на пътя. Винаги се разсмиваха.
Както и да е, след известно време ролята ми стана по-голяма, ко- гато Джими ме помоли да изпея беквокалите в парчето на Рей Чарлс What d I Say, което бе основното в репертоара на бандата. Очевидно това беше голямо повишение и аз с радост приех - само за да бъда залят със студена вода почти веднага.
Защо си мисля, че това се случи? Дали защото беквокалите ми наистина бяха ужасяващи - толкова лоши, че нямаше начин да бъдат представени пред публика отново? Хм. Или понеже Пауъл внезапно осъзна, че мога да пея и не му се щеше да има конкуренция в групата от някой толкова млад, с готини дрехи и хубава прическа, стоящ в края на сцената?
Не бих могъл да кажа. Вие отсъдете. Всичко, което знам, е, че бях изритан...
...само за да бъда привикан отново, не много дълго време след това, от Лонг Джон Болдри. Да кажа, че Лонг Джон изпъкваше на музикалната сцена по това време, ще бъде твърде меко казано. Той беше висок малко над два метра, певец с голям, плътен глас, светлокос и почти шокиращо красив. Притежаваше харизма в излишък и имаше изключително присъствие на сцената. Когато го срещнах, беше на двадесет и три - само с пет години по-голям от мен, но с десетилетия беше по-богат на житейски опит. Сладкодумен и винаги безупречно облечен, голям привърженик на плътните копринени платове, костюми с три копчета, в комбинация с ботуши с високи токове - би могло да се каже, че това беше мода от улица „Карнаби“, само дето той не си купуваше дрехите от улица „Карнаби“, а от един гръцки шивач, който не вземаше скъпо. Имаше брезентово палто, помня, че това беше много екзотична дреха по това време, но най-добри бяха костюмите му - изисканият стил, наследен от американските блус изпълнители, които Лонг Джон обичаше, с техните костюми от три части, лъснати обувки и внимателно подбрани чорапи. Можеш да пееш за бедност, а може и наистина да си беден, но винаги трябваше да се обличаш в изключително скъпи дрехи.
Джон беше завършил прогимназия в Мидълсекс, в покрайнините на Лондон, и беше изключително интелигентен. Всъщност неговите родители казваха, че решението му да отдаде живота си на музиката е „ужасно прахосване на един прекрасен интелект“. Подходът му към музиката беше почти научен - притежаваше и готини албуми, американски издания, с които се сдобиваше преди всички други. Джон бе този, заради когото започнах да слушам много блус музика, прехвърляйки се от предишния ми интерес към фолк музиката. Помня, че веднъж бях в апартамента му на улица „Гудж“, малко преди да отидем някъде по участия, и го попитах дали може да ми даде албума на Мъди Уотърс „At Newport 1960“ - онзи със снимката на Мъди на корицата, застанал на стълбище, с фантастична бяла вратовръзка. Джон каза:
- Страхувам се, че няма да стане. Тъкмо ми го върна Кийт Релф от „Ярдбърдс“, а Мик и Кийт чакат да им го дам.
„Ролинг Стоунс“ искаха да си направят копие върху магнетофонна ролка. Всички искаха да го чуят. Лонг Джон се бе превърнал в нещо като заемна библиотека.
Също така, той беше и изумителен пияч на водка и голям фен на онова, което наричаше „лудост“, по същество неговата кодова дума за глупашко поведение в името на забавлението. Той беше гей, което (а това е още един пример за това какъв малък житейски опит имах) ми отне доста време, докато го разбера. Връщайки се сега назад към първите дни, в които бяхме заедно в групата, повече от съвпадение беше това, че колкото и пъти да отивах в апартамента му, за да чакам микробуса, с който щяхме да отидем на участие, откривах Джон, който тъкмо е излязъл от банята, само по хавлия, а понякога и чисто гол. И това не ми правеше никакво впечатление, заради наивността ми не виждах признаците. В съблекалните на футболните отбори мъжете постоянно се разкарват голи. На мен това ми изглеждаше напълно нормално, бях напълно невъзмутим, въобще не се досещах да помисля над мотивите му.