Дори една вечер спахме заедно в едно легло - по време на турне с групата, в някакъв долнопробен хотел в Болтън, в който нямаше достатъчно свободни стаи - пак нищо не ми светна. Само че на другата сутрин, когато слязох долу да закуся, някои от другите момчета в групата се кикотеха и пускаха коментари, като: „Сигурен ли си, че не си обул гащите си на обратно?“, тогава започна леко да ми се изяснява - Лонг Джон е, както хората казваха в онези дни, „един от онези обратните“.
Все пак (а колко невероятно варварско изглежда това сега), това да си гей в Англия през 1964-а беше незаконно и щеше да си остане така до 1967 г., затова е разбираемо защо това не беше нещо, с което човек би желал да парадира или дори да доверява на други хора. Сигурен съм, че са се случвали някакви неща, но не помня Лонг Джон някога да е свалял мъж от сцената, докато свирехме. След години, той не си криеше гаджетата. Обаче в онези дни много добре ги прикриваше - и следователно трябваше да търпи обичайните неща от лелите му, които го питаха „кога ще си намери едно добро момиче и да се за- доми“, както и майка му, която веднъж изразила загриженост за това, че той дружи с мен, понеже съм и се виждал „леко обратен“.
Лонг Джон изцяло се отдаваше на музиката. Ходеше в „Ийлинг Джаз Клъб“ - едно влажно мазе, където окачваха един чаршаф на тавана, за да не капе върху музикантите - и стана част от „Блус Инкорпо- рейтед“, заедно с Алексис Корнър и Сирил Дейвис, които приеха Мъди Уотърс за свой модел на подражание и се нарекоха „първата бяла група в света, свиреща електрически блус“. След това, когато Корнър реши да превърне „Блус Инкорпорейтед“ в джаз банда, Лонг Джон отиде да пее с Дейвис в неговата ритъм енд блус група „Ол Старс“, която предпочиташе чикагския блус, който Джон харесваше най-много.
Дейвис беше оплешивяващ, плещест мъж, с куфар, пълен с хармоники, който свиреше като фурия и имаше много по-малко проблеми от мен при духането в инструмента. За нещастие, здравето му внезапно се разклати, влоши се и през януари 1964-а, след период на легло, той умря - възпаление на сърцето, така ми казаха тогава, макар да изглеждаше, че онова, което всъщност имаше, беше левкемия. Той беше само на тридесет и една.
Лонг Джон реши да почете смъртта на Дейвис чрез концерт на „Ол Старс“ в „Ийл Пай Айланд“: едно бдение във формата на музикални изпълнения. Бях на този концерт, макар да си спомням много малко от него. Историята разказва, че в публиката беше и Иън Маклаган, който по-късно свиреше на клавирните инструменти във „Фейсис“ и че подгряващата група беше една банда, която се казваше „Джеф Бек енд дъ Трайдентс“. Но точно така беше в онези дни: по всяко време, почти всички, които по-късно щяха да станат значими, се оказваха на едно и също място. Една злополучна газова експлозия под грешния клуб в грешната нощ и три четвърти от историята на британския рок можеше да изчезне за една вечер.
Както и да е, помня какво се случи след шоуто, а то е, че аз отидох и седнах на платформата на гара „Туикенам“, чакайки влака за „Ватер- ло“. И за да убия време, извадих хармониката от джоба на палтото и започнах да свиря. А онова, което засвирих, беше риф от парчето на Хаулин Улф Smokestack Lightnin, блус песен, която горе-долу знаех как да изсвиря.
В една от версиите на историята, която по-късно Лонг Джон разправяше, ушите му се наострили заради звуците на красив и ридаещ блус, носени из зимния нощен въздух в безлюдната гара. Прекрасно! Но това няма как да е вярно, като се вземе предвид в какво състояние беше хармониката ми. Може би е бил пиян. Или може би аз бях пиян и свирех по-добре в сравнение с всеки друг път. Както и да беше, но той се приближи до мен, аз бях се увил заради студа - в купчина парцали, както той ме описва, с голям и стърчащ нос - и се представи.
Влакът дойде, пътувахме заедно до централен Лондон, говорихме за това как той вече движи „Ол Старс“ на Сирил Дейвис, след неговата кончина, и по времето, когато стигнахме „Ватерло“, той ме попита дали искам да се присъединя към бандата като беквокалист. Предлагаше да смени името на групата на „Лонг Джон Болдри енд Хучи-кучи мен“. Също така предложи и да ми плаща по 35 лири на седмица.
Тогава, в този момент, ако все още свирех на хармоника, щях да я глътна. Трийсет и пет на седмица! 20 на седмица беше 1000 на година, а хората с нормални професии изкарваха по 1000 на година по онова време. И той ми предлагаше 35... да пея беквокали?