Откъде беше сигурен, че въобще мога да пея? Може би ме беше виждал с Джими Пауъл. Може би някой му беше казал нещо? Или просто ме беше харесал (но със сигурност не го показа по никакъв начин). Всичко това изглеждаше особено магично и естествено - като част от филм. В един момент си безработен и чакаш влака; в следващия ти предлагат убийствен договор, все едно си професионален музикант.
И така, стиснахме ли си ръцете? Не. Направих точно това, което би направило всяко добро момче на деветнадесет: казах му, че ще трябва първо да питам мама.
Предполагам, че някъде в съзнанието си, вече си представях как тази среща ще се превърне в тема на разговор вкъщи на следващия ден. „Запознах се с този добре изглеждащ мъж във влака и той ми каза, че ще ми плаща да се разхождам из страната с него.“ Знаейки каква е мама, тя щеше да има да каже няколко неща, а това: „Тогава, тръгвай, момчето ми - бъди уверен и си изкарай страхотно“, нямаше да е едно от тях.
Точно тук Лонг Джон изигра своята роля на парламентьор. Каза ми, че много добре ме разбира - и той също все още живеел с майка си - и ще дойде, за да поговори лично с мама.
И както винаги, правеше това, което беше обещал. Лонг Джон можеше и да е голямо име на британската блус сцена, но родителите ми, естествено, не бяха чували за него. И през вратата на татковия магазин влезе този приятен, красиво облечен, любезен мъж - най-доброто средство за успокояване на родители - носейки (най-важния щрих) много цветя. Майка ми имаше много въпроси: ще напускам ли Лондон? Кога ще се връщам?
- Не се притеснявайте, г-жо Стюарт. Ще пазя вашия Роди.
Всички страхове на майка ми от разгулния шоубизнес и мръсотията по пътищата се стопиха като масло в тиган.
- Ами, добре, Джон. Вие сте джентълмен.
И просто така, аз си намерих работа в една група.
* * *
Нямаше никакво време за репетиции. Брат ми Дон ме заведе в „Уест Енд“ и ми купи бяла риза с висока яка и вратовръзка, и ние потеглихме. Имахме участие почти веднага, в „Туистед Уил“ в Манчестър. Докато пътувах в микробуса с останалите от групата, Лонг Джон каза, че ще имам нужда от песен. Идеята беше аз да се кача на сцената с бандата, да изпея една песен и след това да представя Лонг Джон. Казах, че ще изпея The Night Time Is the Right Time на Рей Чарлс.
- Можете ли да я изсвирите? - попитах момчетата от групата.
Започнаха да се вдигат вежди, все едно бях попитал: „Водата мокра ли е?“ или „Папата католик ли е?“.
Изпълнението ни беше от дългите, което значеше, че ще трябва да пея два пъти. Събираше се публика за вечерния концерт и ние свирехме. После тази публика си тръгваше и пристигаше публиката за нощния концерт и ние трябваше да свирим отново.
Вечерният концерт наближаваше, събираха се много хора, а аз се чувствах ужасно. Не изпитвах увереност. А и доста треперех. И се чувствах зле. Чак стомахът ме болеше. Забелязал състоянието ми, Клиф Бартън, басистът на групата - прекрасен човек - тихо постави нещо в ръката ми и произнесе нещо близко до класическите докторски реплики: „Вземи това, ще се почувстваш по-добре“.
Погледнах в ръката си и видях малко черно хапче.
- Какво е това? - попитах.
Явно това беше „черен бомбардировач“. Бях чувал за тях, но никога не бях гълтал такова или нещо подобно.
- Просто ще ти помогне да се отпуснеш - увери ме Клиф. - Нещо като да изпиеш една чаша кафе.
Доста обезпокоен, аз му казах:
- Но аз не пия кафе.
Но той бе упорит - и отново заговори като лекар.
- Вярвай ми - каза ми той.
Повярвах му. Лапнах черното хапче и го преглътнах с глътка светла бира. Известно време нищо не се случи. Тогава, доста внезапно, абсолютно всичко се промени. Почувствах се все едно някой е натикал пръста ми в контакта. Амфетамините препускаха в организма ми. Очите ми се уголемиха, докато станаха с размерите на чинии. И не изпитвах никакво съмнение, че косата ми ще стои изправена върху главата ми, като тази на Дъсти Спрингфийлд, дори и да не бях я сресал назад в тази позиция.
Когато се качих на сцената, се почувствах по-трезв, отколкото някога съм бил през живота си. Усетих все едно краката ми се намираха на два метра над земята. Бандата започна The Night Time Is the Right Time и аз се включих яростно като куче-пазач, нападащо крадец. Помнете, че не бяхме репетирали, затова свирихме като си изпращахме сигнали и парчето се превърна в безкрайно. Лоша идея. Исках още един куплет, още един припев. Викнах на момчетата:
- Отново! Поддържайте ритъма!
Музикантите се спогледаха, издавайки смущението си. Нямам никаква идея по какъв начин звучим. Само знаех, че усещането е невероятно готино. Публиката със сигурност изглеждаше ентусиазирана - или поне през първите шест минути. След това, възможно е интересът им да поотслабна малко. Но нямаше как да знам със сигурност. В края на краищата, след това, което може би представляваше най-дългото изпълнение на тази песен в историята, бандата успя да доведе парчето до край и да представим Лонг Джон, за да може да започне истинското изпълнение. „Стимулиращо“ хапче? Повече беше като „забиващо“.