Държа ме до края на вечерта. Трябваше да ме издърпат от сцената.
Мисля, че не спах четири дена.
Първото ми участие.
Веднага последваха други. Групата здраво работеше. Виждах защо имаше пари: певческата репутация на Лонг Джон бе плъзнала навсякъде и ние печелехме доста пари - няколко вечери в седмицата, напред-назад из държавата, свирехме из клубовете, появявахме се в университетите. През най-продуктивното време свирехме седем вечери на седмица, а понякога през уикендите имахме по три участия на вечер.
Транспортът ни представляваше един стар, яркожълт хамалски микробус, за който Лонг Джон бе платил 40 паунда. Шофьорът бе един пич на име Лудия Хари, който бе пилотирал бомбардировач „Ланкастър“ в Кралските военновъздушни сили по време на Втората световна война и никога не беше свалян. Той беше преобразил таблото да прилича на пилотска кабина, с високомери, часовници, циферблати и всякакви самолетни предмети, както и носеше униформа, съставена от очила, кожено яке и копринен шал. Другото задължение на Лудия Хари беше всяка вечер да анонсира групата на сцената и да извлича одобрението на публиката накрая. Поради тази причина той се преобличаше в дълъг фрак, с всичките си медали, закачени на гърдите.
Момчета седяха в задната част на микробуса, върху четири изхабени и стари дивана, наредени около керосинова печка, завързана с въжета за пода, за да не се обърне, когато се вземат остри завои. Печката ни топлеше. Същото така ни пълнеше очите и гърлата с изгорели газове. Не съм сигурен дали от инспекцията по труда биха останали доволни. И само един господ знае какво можеше да се случи с нас, ако бяхме се блъснали. Всяка една катастрофа с висока скорост щеше да превърне микробуса в ракета.
Усещането за опасност се увеличаваше от начина на шофиране на Хари, който се състоеше основно от натискането на педала за газта и много малко на спирачката. За него скоростта беше всичко. Той винаги караше все едно бомбардира самолети по писта. Лонг Джон, който винаги бе нервен пътник, постоянно удряше по таблото и крещеше:
- Господи, намали малко, човече!
Хари имаше един специален номер за последната отсечка преди „Ийл Пай Айлънд“, който се състоеше в това да влезе на скорост в последния завой и почти да наклони микробуса на една страна в края на шосето и аха да го преобърне в Темза. Това беше неговият запазен почерк - неговият вираж, ако щете. Накрая Лонг Джон се измори да се страхува и започна да се вози на влака, когато можеше. Иън Армит, пианистът - шотландец, страхотен музикант - си купи кола, понеже искаше да увеличи шансовете си да остане жив. Аз може би щях да направя същото, но все още пестях пари.
Това си беше доста натоварващо и за микробуса. Най-накрая микробусът реши, че му е дошло до гуша и по време на пътуването за участие в Нюкасълския университет спря и не пожела повече да тръгне. Пристигнахме за този концерт в каросерията на един камион.
И така, дотогава, фалшивият бомбардировач „Ланкастър“ ни возеше надлъж и нашир из Великобритания. Той ни беше транспортирал до Стоук-он-Трент, до един клуб, наречен „Плейс“, където публиката из- дивяваше, хората удряха с юмруци във въздуха от удоволствие - Лонг Джон се объркваше от този жест и мислеше, че се намира на някакво нацистко събиране, викна на момчетата да спрат да свирят и каза:
- Няма да търпим такива фашистки тъпотии тук!
Цялото шоу веднага замря.
Заведе ни и до Дънди, където при едно изпълнение в университета аз за пръв път облякох разноцветно карирани дрехи на сцената. Лонг Джон бе предложил да отидем в града и да закупим няколко панталона и жилетки в шотландско каре. Той реши, че по този начин ще спечелим публиката, за която знаехме, че е доста капризна. По време на изпълнението хората хвърлиха един поглед на този висок англичанин и на неговия приятел с дългия нос и с прическа тип „Дъсти Спрингфийлд“2, и двамата бяха облечени в шотландски дрехи, за да се подмажат на публиката, и решиха, че тая няма да бъде. По сцената заваляха бирени кутии. Щяха да изминат няколко години, преди отново да опитам това.
На някои места въобще нямаше нужда да нося такива дрехи, за да привличам дразнителите. Понякога само косата беше достатъчна. От време на време, между песните, някой шегобиец се провикваше: