Между другото, по това време клуб „Маркий“ все още нямаше разрешително за алкохол: само „Кока-Кола“ и кафе. Това беше мястото, където една вечер човек от публиката, по време на концерт на „Хучи-кучи Мен“, прояви нахалството да се изправи близо до сцената, четейки вестник - възнамерявайки да изрази, така предполагам, презрението си към нашия имитиращ американците ритъм енд блус стил. Лонг Джон се разправи с него по много ефективен начин. Той слезе от сцената и с помощта на запалка подпали вестника.
Веднъж свирихме и с Литъл Уолтър, още един от основоположниците на американския блус и все още единственият музикант приет в „Залата на славата“ заради свиренето си на хармоника. Ако трябва да съм честен, той беше малко страшен и може би имаше леки проблеми с контрола на гнева си. Във всеки случай, той ме помоли зад сцената да му намеря някакви момичета, а когато аз се огледах колебливо, той заплаши, че ще извади ножа си. Прекарах останалата част от вечерта, като го избягвах внимателно. Обаче свиреше изключително на хармоника.
Има само един буреносен случай през целия този период и той се случи в Портсмут, на южното крайбрежие на Англия. „Бийтълс“ бяха поканили Лонг Джон да участва като гост-музикант в една от техните телевизионни изяви - това не е една от онези покани, които биха могли да се отхвърлят, като кажеш, че трябва да си измиеш косата - и той остана в Лондон за снимките, като обеща да се присъедини към нас в Портсмут, навреме за изявата ни в клуб „Рандеву“.
Дойде време за шоуто, но от него нямаше никаква следа и ние бяхме задължени да се качим на сцената от гневния собственик на клуба, като аз трябваше да го заместя. Аз можех да изпея само три парчета и се опитах да ги удължа колкото беше възможно, но го правех трудно и публиката започваше да нервничи. От време на време се чуваше вик: „искаме Лонг Джон“ и „Шибай се, голям педал“. След две песни Лонг Джон най-накрая влезе през публиката, а аз в гнева си, задето бях накиснат по този начин, направих грешката да го поздравя от сцената с нещо от рода на: „Крайно време беше“. Той се качи на сцената, завърши изпълнението и после, зад сцената, много спокойно ме уволни - това ме накара - не се срамувам да си призная - да започна да цивря. Не мислех, че уволнението е нещо, което се случва на хората в банди. Мислех, че това се случва единствено на хората от реалния работнически свят.
Прогонването ми продължи една седмица и аз бях приет отново, за щастие, без да има някакво негативно отношение към мен. През юни, Лонг Джон, който имаше договор за солов албум с „Юнайтед Ар- тистс“, ме покани да изпея беквокалите на различна версия на парчето Up Above My Head, госпъл песента на сестра Розета Тарп, за страна „Б“ на сингъла му You’ll Be Mine. Получилият се запис не остана в историята като едно от най-успешните ми изпълнения. Всъщност той притежава всички специфични симптоми на новак в студиото - напъва се да впечатлява и се надпява като маниак. Тази песен беше в стил „Въпрос и отговор“, но в този случай отговорът бе по-гръмогласен от въпроса. Звучеше все едно се опитвах да победя в състезание по над- викване - и със сигурност успях.
Първият ми издаден запис.
Но в същото време колко поучителен беше този период - колко много научих. Когато за пръв път се качих в задната част на микробуса, заедно с другите от „Хучи-кучи Мен“, и вдишах първите си глътки керосинов пушек, аз бях абсолютен новак. Едва успявах да се включа в 12-тактов блус по това време. Но бях на сцената с истински, успели и много по-големи музиканти като Клиф Бартън, Иън Армит и китариста Джеф Брадфорд, брилянтен джаз музикант, който без проблем можеше да засвири и блус. Някои от тези музиканти бяха на тридесет и четиресет години. Всички те се бяха появили от традиционната джаз сцена и имаха музикално образование, богат опит, свикнали с пътувания и бяха корави мъже. Когато Джеф Брадфорд свиреше Джон Лий Хукър, това звучеше просто перфектно. Когато свиреха Hoochie Coochie Man, текстът се изпълняваше от Джон, или Got My Mojo Working, която беше закриваща шоуто песен, те звучаха все едно се чуваше оригиналният запис - звучеше като бандата на Мъди Уотърс. За един певец първата му група да е толкова добра, е доста нечестно. А и леко плашещо, понеже знаех колко са добри.
А и надвисвайки над всичко това беше влиянието на Лонг Джон, което беше неизмеримо, според мен. Той ми посочи правилния път, отчасти чрез примери, отчасти с директни напътствия - всичко, от основните познания по сценично майсторство до работата с гласа. Той ми каза на всяка цена да стоя пред микрофона с разкрачени крака, никога да не си ги събирам, понеже така не се демонстрира авторитет. Той ми показа по какъв начин да вляза в една песен - да я превзема, да я превърна в своя. Показа ми как да говоря с публиката, по какъв начин да водя контакта си с хората долу, как да сътворя връзка с хората, изпълнили една зала, като по-голямата част от тях не се виждат. Това са уроците, които следвам и през останалата част от кариерата си и ще продължавам да ги следвам, докато все още заставам пред хора с микрофон в ръката.