Имайте предвид, че не всичките му съвети будеха изцяло доверие. Веднъж той ме предупреди, че ако правя орална любов с жените, това в последствие ще се отрази на гласа ми и аз веднага трябва да спра тази дейност, ако ценя кариерата си. Това беше един от редките случаи, в които се почувствах длъжен да му се противопоставя.
Все пак това беше златно време. Помислих си: това е то. От това по-добре няма накъде. Прекрасно е. Правя онова, което обичам: пея по три или четири песни на вечер, оглеждам момичетата, може би свалям някое от тях и после се отправям към нас.
Един от въпросите, който ми зададе мама, след като се прибрах вкъщи и съобщих за предложението за работа на Лонг Джон, беше: „Има ли бъдеще в това?“ Сигурен съм, че смотолевих нещо, което е наподобявало: „да“. Обаче истината беше, че не знаех. Определено се надявах да е така. Но каквото и да се случеше, мислех си аз, ще поработя девет месеца и ако нещата потръгнат, ще имам достатъчно пари, за да си купя спортна кола МГ „Миджет“, която струваше 430 паунда по това време. И ако успеех да си купя МГ „Миджет“ - ами, щастието щеше да е пълно.
Но не само аз мислех по този начин. Всеки смяташе, че онова, което се случваше в музикалния бизнес в началото 60-те, представлява внезапно проясняване в небето, което бе обречено толкова бързо да изчезне, колкото и се беше появило. Мислехме си, че „Бийтълс“ ще си останат само с Love Me Do и с това ще свършат. По същия начин мислехме и за „Стоунс“ с тяхната It’s All Over Now. Не смятахме, че музиката, която завладяваше Великобритания и бе понесла и нас, ще съществува дълго време. Мислехме, че ще е краткотрайна - едно голямо влюбване, от което все някога ще се отървем. И по този начин, ко- гато се присъединиш към някоя банда, ти не мислиш за бъдещето или за тъй нареченото кариерно развитие. Всичко това беше ново, така че не съществуваше някакъв предишен опит или предшестващ модел, който да ни помагаше да мислим по този начин. Човек го правеше, за- щото му харесваше в момента, в тази минута, и всичко друго, което се случваше покрай това, си беше бонус.
ГЛАВА 5
В която е намерен мениджър, записан е сингъл, който необяснимо защо не успява да подпали радио ефира и чуваме разказ за ранен сблъсък с Гари Глитър.
Джон Роуландс и Джеф Райт за първи път ме видяха да пея с „Хучи-кучи Мен“ в клуб „Маркий“ в Лондон през април 1964-а. Сигурно са си помислили, че ставам, понеже след това дойдоха и попитаха дали биха могли да ми станат мениджъри.
На моята възраст (тогава бях на деветнадесет) и на толкова ранен етап от живота ми като певец, към мен да се обърнат хора, предлагащи ми нещо толкова сложно като „мениджмънт“, си беше доста забавно. В същото време много добре знаех, че тези води са пълни с акули - и това е моментът, по един класически начин, в който начинаещият певец наивно, а дори вероятно и подпийнал, подписва всичко, без да разбере какво е направил, като по този начин в последствие купува на някакъв костюмар голяма къща в Барбадос и се обрича на живот в бедност и скъпи съдебни дела.
Но Роуландс и Райт очевидно не бяха акули. Или ако бяха такива, то много добре си бяха скрили зъбите. Много ми допадна как изглеждаха. Нито един от двамата не изглеждаше твърде модно. Роуландс изглеждаше като Джон Мейджър, бъдещия министър-председател. Райт приличаше на Дейвид Атънбъро3. Той по-късно ще каже, че се е притеснявал да ходи до мен по улиците заради косата и дрехите ми. Дали това е ценно качество в един мениджър? Може би не е.
Но Роуландс беше рекламно лице по телевизията на млякото „Овалтин“, а няма много хора, които могат да се похвалят с това. По- късно той направи една пиар фирма и менажира кариерите на Том Джоунс и Енгелберт Хампердинк. Райт бе работил с Томи Стийл, Вал Дуникан, Дес О’Конър (големи имена, откъдето и да бъдат погледнати) и също така се бе грижил за интересите на „Асошиейтед Лондон Скриптс“, компанията, основана от Спайк Милиган, Ерик Сайкс, Франки Хауерд, Рей Галтон и Алън Симпсон - един от най-забавните сценаристи в историята на английската комедия. Това бяха идеалните хора за стартиране на фирмата.