- Тогава какво би искал да запишем? - попита Джеф с толкова тъжна усмивка, че въобще не беше никаква усмивка - повече като гримаса. Напомням, че времето в студиото изтичаше с не знам колко паунда на минута, а всички тези музиканти вземат хонорари според тарифата на „Музикалния профсъюз“.
Всъщност моята идея беше да запишем онова парче на Сони Бой Уилямсън, за което мислех, че би допаднало на гласа ми.
- Окей - колебливо каза Джеф. - А къде са нотите?
Добър въпрос. Не бях се сетил за това.
Но ето какво ми хрумна: защо да не отскоча до някой местен музикален магазин и да не купя плоча с албума? Ще я пуснем в студиото и всички ще чуят партиите си.
Джеф каза за тази идея на музикантите, които в някаква степен все още бяха послушни, но вероятно бяха готови да сторят всичко възможно, за да свърши тази непрофесионална ситуация.
- Добре, тогава - каза Джеф. - Отиди и го купи.
Само един малък проблем: дали ще мога да взема назаем два па- унда? (Видяхте ли как го извъртях? Отново?)
Купих плочата, с парите на Джеф, след това зазвуча от тонколо- ните в студиото и музикантите свириха с музиката, докато я научиха. Особено басистът, когото забелязах, че разбираше какво прави. Той се казваше Джон Пол Джоунс и по-късно щеше да постигне успех с готината банда, наречена „Лед Цепелин“. Доста бързо се получи сносна версия на песента Good Morning Little Schoolgirl. За страна „Б“ изсвирихме парчето на Биг Бил Брунзи I’m Gonna Move to the Outskirts of Town, една песен, която всички и без това си я знаеха. И това беше.
Моят първи сингъл.
Не съм сигурен как са се почувствали в „Дека“, когато за пръв път са чули този запис. Те се бяха надявали да се сдобият с поп парче, готово да влезе в класациите, което веднага да пуснат по радиото, но вместо това получиха доста сурова версия на стара блус песен с леко пиперлив (всъщност абсолютно развратен) текст. Въпреки това, кол- кото и да са били недоволни, това не им попречи да я издадат, само един месец по-късно, на 16 октомври 1964-а.
Естествено, че за мен бе доста вълнуващо да видя тъмносиния цвят на „Дека“ с моето име върху него. По същия начин е било вълнуващо и за пресата, сигурен съм, да получат своите копия от сингъла, заедно с комюнике във формата на кратко интервю, осветляващо „Истинското ми име“ (Родерик Дейвид Стюарт), едно откровение за нещото, което „Не харесвах особено“ (написах „Шотландия“, доста озадачаващо - може би заради онова фиаско в Дънди с Лонг Джон) и онова, което „Мразя“ („Тъпанарите“ - все още съм на същото мнение).
Забележете обаче моята „Амбиция“: „Да пея с оркестъра на Ка- унт Бейзи“. Дори и тогава явно съм мислил с голям размах.
Това може би не беше достатъчно да възбуди интереса на националната преса, но достигна до местния вестник, винаги почтения „Хампстед&Хайгейт Експрес“, от който направиха интервю с мен. В придружаващата го фотография бях сниман в пъб „Уелингтън“, на улица „Арчуей“, с чаша светла бира в ръка, нося разноцветно кариран шал, панталон с доста красиви сини и бели ивици и чифт обувки с висок ток. На читателите на вестника казах: „Ще остана в бандата, докогато тя съществува“, а после добавих: „Разбира се, че го правя заради парите“.
Тази шумотевица беше знак, че сингълът скоро ще умре от бърза и брутална смърт. Което и се случи, макар не и преди отдела за промоции на „Дека“, или Роуландс и Райт, да успеят да ми осигурят участие в „По местата. Готови. Старт!“, модното, вечерно музикално шоу по „Ай Ти Ви“.
Това, по принцип, си беше доста голям пробив. В Англия, която тъкмо се беше сдобила с трети телевизионен канал, „По местата. Готови. Старт!“ притежаваше много голяма власт. Можеше със сигурност да се твърди, че цялата публика, купуваща си албуми, ще го гледа. „Уикендът започва тук“ - това бяха откриващите думи на предаването. Ако човек си изиграеше правилно картите и продажбите на албумите започваха тук.
И така, отидох до „Редифюжън Студиос“ на „Кингсуей“. Бях ли нервен? Определено, макар да бях направил всичко възможно да си успокоя нервите, като спрях в един пъб, за да се ободря със скоч и портокалов сок. Продуцентите решиха, че трябва да се появя сам, върху една примитивна стойка за бъчва, с електрическа китара, висяща от врата ми - въпреки факта, че китарата, която се чува в записа, е акустична, както и това, че аз не бях свирил тогава с нея. Но това е шоубизнес.