Срещу мен, Ани Шалис, част от мениджърския ми екип, ме поглежда успокояващо и казва:
- Сигурна съм, че няма нищо, скъпи.
Но този успокоителен поглед сякаш и струва значително усилие, което по някакъв начин премахва успокоението от него.
През това време близо до Ани е седнал моят обичан и всезнаещ мениджър, Арнолд Стифел, потънал в последния брой на „Аркитекчъръл дайджест“. Докато продължава да разгръща страниците, Арнолд изглежда невъзмутим, макар да забелязвам, че души из въздуха някак въпросително. Секунди по-късно той безгрижно констатира:
- Мирише като в деня на благодарността.
Вярно е. Необичайна и приятна миризма на печена птица започва да изпълва пространството. Странно време за претопляне на храната ми.
Нямам време да мисля за това. Пилотът се обажда от кабината. Връщаме се на летището. Гласът му е достатъчно спокоен. Но те винаги звучат така, нали? Нали затова им се плаща.
Следващите минути, през които самолетът несигурно завива и се приготвя за спускане, увисват тежко. Големия Ал продължава да трепери. Ани продължава да изглежда все по-успокояваща. Арнолд е оставил списанието и самоувереното си държание и подробно разучава ламинираната листовка „В случай на произшествие“, все едно се подготвя за такова.
Сега, след притока на страха, започвам да се чудя: това ли е? По този начин ли ще дойде и моят ред? Вярно е, че живях пълноценен живот - много по-впечатляващ, привилегирован, колоритен, отколкото съм можел и да мечтая, изпълнен с приключения, богатства и любов, отвъд очакванията ми. Но дори и да е така, по този начин ли ще свърши всичко - в ръцете на Големия Ал, на едно поле в Швеция?
През прозореца на спускащия се самолет виждам, че пистата е покрита с пяна и летището е оживено от бляскащите светлини на автомобилите за спешни случаи.
Но по някакъв начин запазвам самообладание. Стягам се, оставам спокоен и под контрол. Ако ще се случва, тогава нека се случва.
- Всичко е наред - казах с тих глас. После малко по-високо: - Всичко е наред. - После, нещо като полувик: - Всичко е наред! - Тогава, най-накрая, с един рязък и мощен крясък: - Всичко е наред!
* * *
Всичко беше наред. Явно се бяхме блъснали в птица. Един нещастен член на прелитащо ято гъски бе засмукан от двигателя. Птицата бе загинала, а двигателят се беше повредил. Добре, че самолетът имаше още един двигател и успя да се приземи. Нямаше да е за пръв път през дългата ми и бележита кариера, в която наготово поднасям заглавие на таблоидите: „Род си сготви гъска“.
И късмет след късмет. След като бяхме откарани обратно до хотела, където момчетата от бандата се бяха настанили преди това, и се присъединихме към тях в бара за няколко силни питиета и няколко драматични възстановки на инцидента, научих, че точно предния ден нашият пилот е бил посетил опреснителен курс за контрол на самолет в случай на повреда в двигателя.
Това по точен начин обобщава живота ми. Голяма част от него представлява едно дълго и луксозно пътуване със самолет. Но от време на време, към самолета полита по някоя гъска.
И по някакъв начин, случва се всеки път, аз изваждам късмет и оживявам, за да разкажа за случката.
ГЛАВА 1
В която нашият герой се ражда, почти в края на един шестгодишен глобален конфликт; и в която той започва училище и придобива доста странно и силно желание за пеене пред публика.
Очевидно е, че аз съм бил грешка. Със сигурност някакво недоглеждане при семейното планиране. „Непредизвикана грешка“, както биха се изразили в играта на тенис. Иначе, обяснете ми защо Боб и Елси Стюарт, на четиридесет и две и на тридесет и девет, с четири деца за издържане, най-малкото от които вече на десет, внезапно биха решили да си направят още едно бебе. Дори още повече, обяснете ми защо биха направили това по средата на Втората световна война.
Най-вероятно по този начин се е родила семейната шега: „Роди беше грешка на татко. Обаче, както се случва с грешките на татко, и тази се оказа много добра“.
Не мога да кажа, че някога съм се чувствал като грешка. Напротив, въпреки късното ми появяване (или може би заради него), изглежда, че съм бил приет много топло - от шестте членове на семейството ми. Но доста по-хладно от Хитлер. Моето място на появяване на света, през вечерта на 10 януари 1945 г., е било една малка спалня на най-горния етаж на терасовидна къща на улица „Арчуей“ в Северен Лондон, чиито прозорци толкова често били строшавани от експлозиите на германските бомби, че баща ми се принудил да закове дъски наместо стъкла.