Истината е, че по това време да бъда единственият певец в една банда, не беше нещо, което ми харесваше толкова много. В „Хучи- кучи Мен“ аз свирех втора цигулка след Лонг Джон и мисля, че бях по-щастлив да съм си леко в неговата сянка - получавах си моето признание, но не изнасях на плещите си цялото шоу. Възможно е все още да имам лека срамежливост, която да отърсвам, докато съм на сцената. Изминаха няколко години, преди да свикна с идеята, че трябва да съм фронтмен.
След шест месеца със „Соул Ейджънтс“, аз се върнах вкъщи и леко изнервих родителите си заради факта, че нямам постоянна работа. И тогава, през лятото на 1965-а, още една възможност ми се предостави и отново това стана възможно с помощта на Лонг Джон.
В „Туистед Уийл“ в Манчестър Лонг Джон бе изразил желание да работи с един 25-годишен органист на име Браян Аугър и неговата група „Браян Аугър Тринити“. Мениджър на Аугър беше Джорджо Гомелски, който беше една от основните фигури в британската поп музика - голямо име на сцената и физически доста голям, с дебел корем, натрапващо се присъствие и гърлен източноевропейски акцент. Той бе убедил управата на „Маркий“ да дадат сцена веднъж седмично за блус музика в период, когато съществуваше очевидна враждебност срещу тази идея от страна на джаз традиционалистите. След това основа клуб „Кроудади“ в хотел „Стейшън“ в Ричмънд и лансира „Ролинг Стоунс“ като основната банда в клуба. Когато те си заминаха и продължиха да се развиват, той ги замести с „Ярдбърдс“, които свиреха страхотно. Хората веднага възприемаха Гомелски като човек, който много добре знае какво прави.
Планът, който Гомелски изготви с Аугър и Лонг Джон, беше да се създаде нещо като вариететно шоу или цялостен лейбъл за записи, но всичко това в едно - ударно шоу за всички, които желаят ритъм енд блус или соул музика на живо. Лонг Джон ми предложи - неговото протеже, както той ме наричаше - да взема участие. Гомелски реши, че в бандата трябва да има и певица и той извика Джули Дрискол, осемнадесетгодишна по това време, която отговаряше за отварянето на писмата от феновете на „Ярдбърдс“ в офиса на Гомелски, но той знаеше, че тя има голям, изчистен и мощен глас и проявява интерес към „Мотаун Рекърдс“.
Идеята беше Аугър да излезе на сцената с групата си - Рики Бра- ун на баса и Мики Уолър, който стана мой дългогодишен приятел, на барабаните - и да изсвири няколко парчета на Джими Смит и някои техни. След това ще представи Джули, която ще изпее няколко песни на „Мотаун“. А после Джули ще ме представи и аз ще изпея нещо на Сам Кук и на Уилсън Пикет. Сам Кук по това време за мен беше нещо наистина голямо. Албумите му, които ми оказаха най-голямо влияние, бяха Night Beat (1963) и двата албума, записани на живо: Live at the Harlem Square Club (1963) и Sam Cooke at the Copa (1964). По това време ги притежавах, а и все още ги слушам - толкова простички песни, написани в обикновена акордна последователност. А и колко красив глас има само. Винаги си представях, че звуча като него, а тогава, чрез този вариететен формат, аз имах възможността да се опитам да го сторя. И опитвайки се да зазвуча като него и като Отис Рединг и Дейвид Ръфин от „Темптейшънс“, аз накрая намерих своя собствен стил.
Изпявах си моите неща, после извиквах Лонг Джон и двамата с Джули изпявахме беквокалите на блус парчетата му. Името на групата беше „Стиймпакет“ - това означаваше нещо като корабче, но и имаше отпратка към „пакетната“ идея за група, и алюзия към термина „парен“, популярен в онези дни, като в израза „този хвърля истинска пара“, който се използваше, за да се каже, че някой се хвърля здраво в купона.
Поглеждайки назад, това очевидно си беше доста рисковано начинание. Трима основни певци и органист, който също пееше - това е прекалено голямо количество его, за да бъде побрано само в един микробус, а и огромно количество его за сцените на незначителните и провинциални блус клубове. В края на краищата така и щеше да свърши. Въпреки това групата изкара цяла година - работехме здраво, свирехме пет вечери в седмицата и на някои места искахме по 500 паунда на шоу, което си беше колкото и „Смол Фейсис“ получаваха по това време, а те имаха хитови песни. Но и ние се бяхме сработили много добре. Аугър беше бурен органист, Браун и Уолър си тежаха на мястото, а беквокалите на Лонг Джон, които изпявахме двамата с Дули, можеха да накарат космите по ръката на човек да настръхнат, когато ги изкарвахме както трябва. И изглеждахме страхотно - бяхме облечени по последна мода: аз с раирано сако върху тъмно поло, с висока яка и кремави панталони; Джули в жакет върху раирана риза; и Джон в костюм със светъл цвят, двуредно сако и вратовръзка с тънък възел. Джон рядко се появяваше без вратовръзка.