Междувременно аз, изглежда, си бях сготвил една малка тенджера с леко кипящо негодувание, изразяващо се в това, че не откликвах с голям ентусиазъм към задачата да мъкна инструментите на групата преди и след концертите. Когато пристигнехме на място, където ще свирим, от само себе си се разбираше, че трябва да взема някой инструмент, когато излизах от микробуса. Обаче аз често бързах да се добера до някое огледало, за да си наглася прическата и забравях да грабна усилвател или тонколона. Сега бих казал, в моя защита, че това не е нетипично поведение за един певец. Певците смятат, че имат нужда само от микрофон и стойка за микрофона, за да си свършат работата и много рядко се сещат, че трябва носят инструмента на някого дру- гиго. Както и да е, моето напълно стандартно поведение в този случай, изглежда, че подразни всички в „Стиймпакет“ и най-вече Аугър.
Обаче Аугър и без това постоянно си беше раздразнен понеже всички грижи около бандата бяха паднали на неговите плещи - в това число той беше и шофьор. Имаше два микробуса, един за оборудването и един за музикантите, но само Аугър и един човек от поддръжката имаха шофьорски книжки и така Аугър се оказа и таксиметров шофьор. Той живееше на запад, в Ричмънд, и когато имахме концерти трябваше да кара до „Воксхол“, в южен Лондон, за да вземе Джули, после на север, след реката, да качи Лонг Джон, а след това до „Арчуей“ за мен. А след това, в края на нощта, изтощен от концерта и дългото шофиране обратно от, да речем Стокпорт, той трябваше да повтори целия този процес из града. Това най-вероятно добавяше час и половина към работното му време. Аугър отговаряше и за събирането на парите от мениджърите на клубовете след концертите, както и за разпределянето на парите помежду ни. Общо погледнато, той беше органист, шофьор и мениджър. Чудно е как никой не го помоли дали би могъл и да измие някой прозорец.
Що се отнася до Джули, тя беше най-малкият член на групата и разбира се, единственото женско присъствие, затова трябваше да се бори за мястото си - а тя вършеше това със стил. Имаше известна доза съперничество между нас, относно кой какво ще изпее. Знаех, че тя иска да изпълни In the Midnight Hour, но и аз исках това парче и го грабнах. Успяхме да си поделим My Guy на Мери Уелс, която пеехме в дует и се възцаряваше напълно приятелска атмосфера. Обаче в съблекалнята една вечер, преди шоуто ни в „Клукс Клийк Клъб“ в Западен Хампстед, подразнен от и аз не знам какво, казах нещо изключително грубо за краката и. Доста разгневена с право, Джули доста покрещя, захвърля всякакви неща и една бирена халба полетя към мен - счупи се на пода, а не в мен, макар да си го бях заслужил. А след това, до- като напрежението около нас още не се бе уталожило, ние се качихме на сцената и изпяхме може би най-неискрената версия на My Guy в историята. Ах, шоубизнес.
Всичко най-накрая свърши през 1966-а, когато на бандата бе предложен изкусителен договор за четириседмично свирене в клуб „Ла Папагайо“ в Сен Тропе. Аугър сигурно е подскачал до луната от радост. Не само че вече нямаше да шофира цял месец до „Воксхол“, а и щеше да получи почивка. И то в южна Франция. Мисля, че и Лонг Джон се радваше на тази идея. Композиторът Лесли Брикас и Лайнъл
Барт щяха да се намират в района по същото време и Джон несъмнено предвиждаше цял месец на блаженство по яхтите.
Беше проведена една среща, на която нито аз, нито мениджърите ми присъстваха. Не знам какво беше извинението на мениджърите ми, но мисля, че аз просто я бях пропуснал. Голяма тактическа грешка, понеже по време на срещата станало ясно, че единственото нещо, което не било изкушаващо в сделката за Сен Тропе, са били малките хонорари. Всъщност, дори нямало смисъл да се ходи, ако се вземат предвид предложените възнаграждения.
Бих желал да си представя, че около масата се е било възцарило мълчание, а и известно количество почукване с химикалки, докато всички се борели със съвестта си и с образите в съзнанието си на чисто синьото Средиземно море под прекрасната слънчева светлина. А след това някой (обзалагам се, че е бил Аугър, макар че може да е бил всеки от тях) казал:
- Нали знаете, има един начин да оправим тази работа..., но това означава, че ще трябва да оставим един от членовете на групата.
После всички се изправили и казали: „О, не, не, това е немислимо. Не, не, не можем да сторим това... нали така?