Познайте кой член са избрали.
Копелета.
Продадоха ме заради няколко часа на плажа. Все пак те си получиха заслуженото. Откъдето и да се погледне, пребиваването в Сен Тропе е било ужасно. Лонг Джон се е объркал от възможността лесно да намира евтино и доброкачествено френско вино и невинаги, нека да го кажем така, е успявал да даде най-доброто от себе си. Всъщност понякога той напълно е изключвал. Когато се върнаха, „Стиймпакет“ престана да съществува.
Междувременно аз, като отблъснат любовник, скачащ в следващото легло, веднага подписах договор с една банда на име „Шотгън Експрес“4, с членове: органиста Питър Бардънс и Берил Марсдън, вихрен певец от Ливърпул. Пак кавъри, пак вариететно поведение на сцената и рекламни снимки, предизвикващи изтръпване, на които музикантите от „Шотгън Експрес“ позираха с (познайте с какво?) пушки. Всичко си беше точно както и при „Стиймпакет“, освен липсата на авторитетна фигура като Аугър, присъстваше елемент на организаторски хаос - членове на групата забравяха да се появят на събитие или отиваха в погрешен клуб в различна вечер, или толкова закъсняваха, че собствениците на клубовете намаляваха наполовина хонорарите, ей такива неща. Нямам особено щастливи спомени от тези месеци - а доста невероятно, но те бяха осем, чак до февруари 1967 г. Дали щях си остана тук и да пея Knock on Wood цяла вечност?
Между другото, барабанистът в „Шотгън Експрес“ беше Мик Флийтуд, а китарист беше Питър Грийн. Мисля, че ще е правилно, ако кажа, че следващата им банда „Флийтуд Мак“ се оказа по-доброто решение за тях.
По време на този период намерих време да запиша не един, а два бъдещи соло сингъла, които никой не искаше да чуе. Този път лейбълът беше „Колумбия Рекърдс“; от „Дека“ по някакъв начин бяха решили, че биха могли да пропуснат договорното споразумение с мен за запис на втори сингъл след случилото се с Good Morning Little Schoolgirl. И така, вторият ми солов сингъл, появил се с едва чути фанфари през ноември 1965-а, беше The Day Will Come, едно парче, избрано за мен от звукозаписната компания - нещо като леко разводнена версия на Eve of Destruction на Бари Магуайър, която тъкмо бе станала хит, с добър ритъм и аранжимент за оркестър. От другата страна на плочата имаше една балада, която се казваше Why Does It Go On? Ето това е заглавие, което обещава успех, ако въобще съществува такова нещо.
След това, през пролетта на 1966-а, от „Колумбия“ опитаха отново, този път със запис на танцувалното парче Shake. Аз се опитах да го изпея доста силно и брутално, в стила на Отис Рединг, а не на по-нежния Сам Кук, но все едно го бях хвърлил в дълбок кладенец, понеже направи незначително впечатление на публиката, купуваща си плочи.
Въпреки това, след тези дълги и неуспешни заигравания, на мен ми стана доста ясно каква беше липсващата съставка: оригинален материал. Да изпея почти перфектен кавър на Уилсън Пикет през някоя дъждовна нощ в Дерби си беше едно на ръка. Ако исках да постигна нещо, щеше да се наложи да напиша някакви песни.
ГЛАВА 7
В която нашият герой се среща с един китарист, притежаващ немалка известност, без да иска измисля тежкия рок, за първи път е в Америка на турне и отказва на предложението пенисът му да бъде изобразен във формата на статуя.
„Кромуелиан“ беше, както информираше голямата табела, закачена на желязната ограда отвън, „Коктейл бар и дискотека“, намиращ се в една класическа бяла постройка от деветнадесети век на улица „Кромуел“, в Лондон. В средата на 60-те той беше най-доброто място за музиканти и едно от местата, в които модерен Лондон отиваше, за да покаже модерността си - или, по-точно, да яде, да пие и да танцува, както и да залага в малкото казино на горния етаж. На това място, през 1966-а, долу в мазето, гледах един наскоро пристигнал китарист на име Джими Хендрикс - или Джим, както го наричахме тогава. (Още не хапеше струните, нито подпалваше китарата си при изпълнението си на сцената, но вече ясно се виждаше, че е адски добър китарист и изкара ангелите на всеки, който свиреше на китара в Лондон.) Точно там, през януари 1967-а, в ранните и леко мъгливи часове, за първи път се срещнах с човек, който не си поплюваше с китарата: Джеф Бек.
Разговорът започна горе-долу по този начин:
Аз:
- Ти таксиметров шофьор ли си?
Той:
- Не, китарист съм. Ти охрана ли си?
Аз:
- Не, певец съм.
Разбира се, че веднагически се разпознахме. Джеф ме бе гледал как пея със „Стиймпакет“ и бе харесал гласа ми. А и аз трябваше да съм изкарал шейсетте години заключен в нечий гараж, за да не знам кой е Джеф. Той свиреше в „Ярдбърдс“ и сред музикантите се говореше за него като за страхотен китарист - по-страхотен от Клептън, така мислеха повечето, включително и аз. Но „Ярдбърдс“ взеха Джими Пейдж, който също беше добър с китарата и след неминуемото напрежение между Пейдж и Бек - двама виртуози, борещи се за едно място - и доста взиране един към друг на сцената, Джеф реши да напусне. Той вече се оглеждаше да сформира собствена група и ме запита дали бих проявил интерес. Разбрахме се да се срещнем следващия следобед в много по-тихо място и при по-трезви обстоятелства в „Имперския военен музей“. Като поглеждам назад, това си беше доста подходящо място, като се имат предвид битките, които щяха да последват.