Чувал съм да се казва, че съм мразел Джеф Бек, но това не беше вярно, на нито една от сцените през последвалите две години и половина, нито след това. Вярно е, че имаше моменти, в които двамата проявявахме усилие, за да се харесаме и да се чувстваме добре, когато сме заедно. Джеф Бек, с когото се запознах в „Кромуелиан“, беше сериозен, леко стеснителен, понякога рязък човек. Можеше да бъде и надменен - но той вече си беше звезда, когато го срещнах, затова това си е разбираемо. Групата беше на път да се сформира, привидно неговата група, в наше лице щеше да има двама фронтмени, затова винаги съществуваше предпоставка за схватки между нас. Уважавах го за майсторското му свирене, а той ме уважаваше заради гласа ми, и ние знаехме, че когато двамата се съберем и се сработим, ще можем да правим музика, която ще е изключително добра.
Обаче всичко това все още предстоеше, докато се разхождахме из музея през онзи следобед, сред обсадните оръдия и образци на стари мускети, и Джеф изказваше мечтателните си идеи за създаване на нов вид рок група, развиваща се в съвсем друга посока, далеч от поп музиката - чикагски блус, но много по-твърд и тежък. „Гръндж рок от Мотаун“ беше другото обяснение, което той използва - бял рок с черно чувство в него. Мястото на вокалиста бе за мен, ако го желаех.
Заинтригуван от идеята - както и безработен в момента - аз силно го пожелах.
Но преди всичко, Джеф трябваше да запише един солов сингъл. Неговият мениджър, Мики Мост, един безскрупулен търговец, за когото се знаеше, че никога не изпуска възможност за печалба и очевидно имаше собствено виждане за това какво точно ще е музикалното бъдеще на Джеф, му бе намерил една песен, която се казваше Hi Ho Silver Lining. Мост веднъж каза на Джеф:
- Всичките тези изгъзици на Хендрикс са история.
Понеже Мост беше един от най-големите в музикалния бизнес, можеше да каже нещо подобно на Джеф, без да бъде ударен в отговор. Както и да е, Hi Ho Silver Lining беше в другия край на спектъра, далеч от „изгъзиците“: жизнерадостно поп парче, с тъп текст и дълъг и идиотски припев - точно противоположното на онова, от което Джеф се интересуваше. Той намрази песента, както и аз. Тя имаше един от най-дяволско пошлите текстове, който някога вероятно сте чували.
Разбира се, в деня на пускането и през март 1967-а, песента се оказа чудовищен хит, точно както смятаха повечето хора, че ще се случи - в смисъл не че се е изкачила нагоре в класацията за сингли, където достигна едва до четиринадесето място, а в това да се влее в културата след това. През следващите четиридесет години едва ли не бе записано в английските закони, че Hi Ho Silver Lining трябва да се пуска на всяка училищна забава, селски тържества, сватби и бар мицва, както и да се пее по футболните стадиони. За Джеф, който повече от всички, които познавах, въобще не му пукаше за комерсиалния успех, записването на тази песен беше нещо като застрелването на най-големия албатрос в света. Това беше, както той го определяше, все едно някой си беше окачил розова тоалетна седалка около врата до края на живота му.
Беше опитал всичко възможно да се отърве от записването на песента. Джеф ме взе със себе си по време на записа, който бе продуциран от Мост, и предложи на Мост, тъй като аз съм певецът в новата група, която Джеф сформира и имам по-характерен глас от неговия може би ще е добра идея, ако аз запиша вокалите за Hi Ho Silver Lining. Но Мост, който въобще не ме харесваше, въобще и не пожела да чуе за това и аз изпях беквокалите в припева, а Джеф основната партия. Същото се случи и при следващия сингъл, който Джеф записа: Tallyman - песен на Греъм Гулдман и отново много по-комерсиална от всичко, което Джеф сам би пожелал да изпее. Джеф пожела аз да я изпея, но Мост отново отказа и я даде на него. Помислих си, че може би е редно Джеф да му се опъне, но той изглеждаше като заробен от Мост и това беше нещо, за което често спорехме.
На фона на тези комерсиални колебания се появи „Джеф Бек Груп“. Първата идея на Джеф беше да покани Джет Харис, който преди беше в „Шадоус“, за да свири на баса, и Вив Принс, предишен член на „Прити Тингс“, на барабаните. Това си беше амбициозен план - или, може и да кажете, че бе изключително побъркан. Харис изглеждаше страхотно - имаше гъста изрусена коса - но той все още се възстановяваше от една ужасяваща автомобилна катастрофа и се знаеше, че си има проблеми с алкохола. А стилът на Принс на барабаните караше Кийт Муун да изглежда консервативен. Джеф бе казал, че иска да намери някой барабанист, който да е „хулиган“, а Принс определено отговаряше на това описание - може би дори и малко повече. След половинчасово свирене на един 12-тактов блус в стая под наем над пъб „Принца на Уелс“ на улица „Уорън“, Джеф реши, нито един от тези музиканти не притежава чувството, което той търси и бързо ги разкара.