Мисля, че аз бях този, който предложи да извикаме моя приятел от повече от две години Рони Ууд, който бе започнал като китарист, но после премина на бас, като за тази цел открадна една китара от музикален магазин в „Уест Енд“. (Както изглежда, той се върна там и заплати за нея, когато намери пари, благословен да е.) Уди бе добър музикант, а също така с него се работеше изключително лесно и е възможно да съм усетил, че неговият чар може да влезе в употреба в една група, пропита от избухливостта на Джеф. От друга страна, Джеф беше взискателен работодател и постоянно правеше промени в групата. Дори на Уди на два пъти му беше връчвана оставката, доколкото се сещам заради най-различни музикални неразбирателства на работното място. А и Джеф сменяше барабанистите с притеснителна скорост. За известно време мястото се държеше от Мики Уолър, моя стар приятел от „Стиймпакет“, а след това, през една сравнително спокойна фаза, от Ейнсли Дънбар, но човек наистина не знаеше, от един концерт до следващия, кой ще седи зад него, когато се обърне.
На Джеф ли е базиран основно образът на Найджъл Тъфнел, китариста от пародийния документален филм „Това е „Спайнъл Тап?“ Не мога да кажа със сигурност, мога само да отбележа, че и Джеф притежава голяма колекция от китари, която никой не може да докосне, нито да види. Но сценаристите със сигурност са почерпили идеята от вечно сменящите се барабанисти от „Джеф Бек Груп“.
Първият концерт на бандата, във „Финсбъри Астория“ в Лондон на 3 март 1967-а, не показа, че „Джеф Бек Груп“ ще успее да постигне много. Наистина, това си беше 24-каратов пример по учебник за катастрофа. Ние бяхме наети, доста рано, за едно турне, като съпорт група на „Смол Фейсис“ и Рой Орбисън, които имаха големи хитове по това време и можеха да привлекат голяма публика. По време на наша песен, в слабо репетираното ни представяне, нечия ръка изключи един кабел зад сцената и ние замлъкнахме. Най-вероятно неизвестният човек ни бе съжалил, макар Джеф (в неговия известен стил) винаги да бе подозирал, че бяхме саботирани от „Смол Фейсис“, и по-точно от Иън Маклейгън, кийбордистът, понеже това беше нещо, което той би извършил с огромна наслада. Иън твърди, че по това време той дори не е бил там. Както и да е, спирането на тока накара сценичния мениджър да спусне завесата - за огромна изненада на Рони Ууд, който стоеше точно под нея и едва не беше убит от половин тон падащо кадифе (понеже трябва да знаете, че в онези дни завесите си бяха истински завеси). Чак когато отидохме зад сцената и се опитвахме да възстановим електричеството, забелязах, че по време на цялата откриваща песен съм бил със смъкнат цип.
Отново излязохме, като този път всичко бе наред с панталона ми, но хаосът не намаля и както доста щадящо пишеше в едно ревю в „Мелоди Мейкър“, ние „направихме много слабо впечатление“. Публиката беше дошла, за да гледа Орбисън и „Смол Фейсис“ и нашият кофти старт по ефективен начин уби какъвто и малък интерес да имаха хората. Отговорът на Джеф - както често правеше, когато се съмняваше - беше да уволни барабаниста, Роджър Кук, което беше доста грубо, понеже баща му беше купил нови барабани специално за случая. Второто действие на Джеф беше да изтегли групата от турнето и да ни върне в репетиционната зала, докато не се научим да издаваше шум, който да е подходящ за публиката. Той също така започна да ни кани двамата с Рони в апартамента му в Съри за продължителни слушателски сеанси, където, давайки най-доброто от себе си да игнорираме голямата, стара и миризлива афганска хрътка на Джеф на име Пудинг, изкарвахме часове в слушане на музика за вдъхновение и кураж - всичко, от оригинални електрически блусмени като Джими Рийд до поп групи от „Мотаун“ като „Фор Топс“. Идеята да открия начин за комбиниране на любовта ми към Мъди Уотърс с любовта ми към соул певците като Сам Кук и Отис Рединг и Ливай Стъбс, бе вдъхновяваща за мен и ми изглеждаше изключително иновативна.